Пилето

Аз стигнах до ръба, а пък Ал драска близо до мен. Ледът по края на вира е гладък като стъкло. Няма за какво да се хванеш. Когато се надигам над ръба, за да се измъкна горе, кънките ми не захапват. Ал казва, че ще ме избита. Хваща ме с ръка за кънката и ме изтиква. И в същия миг го чувам да се сгромолясва по пада. Обръщам се и го виждам как се търкаля надолу и се тръшка по ледените кълба. Накрая се хързулва по равния лед долу.

Вирът горе е мечта; по-голям е от вира при яза и от леда не стърчат тръстики. Изправям се и поглеждам надолу към Ал. Той е станал и се отърсва. Казва, че нищо му нямало. Отново ще се опита да изкачи пада. Аз лягам по корем, за да мога да се пресегна и да му подам ръка, когато стигне догоре.

Ал се изкачва успешно до ръба и аз го хващам. Започвам да го издърпвам бавно. Дрехите ми са все пак топли, тъй че залепват за леда. И когато вече почти съм го изтеглил, Ал се придърпва малко по-силно и ме отлепя от леда. Започваме да се изхлузваме през ръба. Нищо не можем да направим и отначало се разсмиваме. Задържаме се за секунда-две и после политаме надолу. Аз с главата напред, а Ал по гръб. Ударите не са толкова страшни, колкото може да изглежда на пръв поглед, защото сме облечени с дебели палта. Когато стигаме додолу, ускорението вече е толкова голямо, че продънваме леда. Аз изчезвам под водата с главата напред и когато изплувам, виждам над себе си лед. Между него и водата има известно пространство, та мога да се огледам, но водата е леденостудена. Ал разбива леда над мен и ме изтегля. Под водопада реката е дълбока седем-осем фута. Аз съм се нагълтал с вода и не мога да си поема дъх. Ал ме просва на брега и ми изкарва водата с изкуствено дишане. Когато се надигам, установявам с изненада, че не ми е студено, само се чувствувам схванат и уморен.

Ал подскача наоколо и съблича мокрите си дрехи. Казва, че трябвало да ги свалим, да ги изстискаме и да бягаме с кънките до огъня, преди да сме замръзнали. Започвам и аз да се събличам и се опитвам да бягам на място, но краката ми са вкочанени. Ал изстисква една по една и своите, и моите дрехи, след което ги обличаме. Те вече замръзват. И тогава правим фатална грешка: събуваме обувките с кънките, за да изстискаме чорапите си. И после не можем да ги обуем, понеже краката ни са отекли, а ръцете — премръзнали. Кибритът ни е мокър и няма начин да запалим огън. Ал връзва някак една за друга обувките с кънките, мята ги през врат и казва, че ще трябва да тичаме надолу по коритото.

Хукваме и тогава откривам, че не мога да дишам правилно. Поема ли по-дълбоко въздух, задавям се и дъхът ми секва. Пред очите ми заиграват кръгове и червени точки. Ще ми се да спрем и да починем малко. Не ми е много студено, но съм уморен и не ми стига въздух. Спирам и сядам на леда. Ал се връща, а аз дори не съм в състояние да му кажа нещо. Не мога да дишам. А ушите ми сякаш са натъпкани със сняг.

Ал ме вдига и ме мята на гръб. Аз нямам сили да се противя. Ал тича по средата на речното корито. Но не много бързо, понеже е хлъзгаво. По едно време ме остави на леда и хвърли обувките с кънките под едно дърво. Повече не помня.