Пилето

Този следобед останах да гледам още веднъж как ще хранят Пилето. Попитах Реналди може ли да вляза вътре. Отвърна, че било забранено, но той нямал нищо против. Отвори вратата с ключовете си и аз вкарах масичката след него.

Пилето клечи и ни гледа; обаче гледа преди всичко мен. Сигурен съм, че ме праща по дяволите. Преди може да не ме е пращал, но сега ме праща. Избутвам масичката встрани и заставам пред Пилето. Реналди минава от другата страна и отхлупва яденето.

— Е, Пиле, ето ме и мен. Аз съм Ал и ти, копеле, знаеш много добре това. Ама ти наистина ли мислиш да клечиш така и да пърхаш като канарче, докато това момче те храни?

Говоря му спокойно, а в това време Реналди се бъзика с яденето. Пилето е изцяло с лице срещу мен, а не ме поглежда ту с едното, ту с другото око, не, този път няма пилешки номера. Гледа ме и очите му дори не играят както преди. Не мога да кажа, че дава признаци да ме е познал, но ме гледа изпитателно, иска да види дали може да ми се довери. Това е Пилето, няма що, и все пак той е различен. Не е някогашното Пиле, което на всичко вярваше; видът му май говори, че сега не вярва на нищо. Като че ли не вярва и на самия себе си.

Реналди ми дава знак с купичката и лъжицата, че мога да нахраня Пилето, ако искам. Пресягам се и ги поемам от Реналди. Той проверява дали някой не надзърта през вратата. Какво могат да му направят, да го уволнят? Та те дори не му плащат. Опитали се да го набутат в армията, обаче той им е показал среден пръст. Не могат да го убият. Каква глупост е това, дето повечето хора добиват навика постоянно да проверяват дали някой не ги гледа, сякаш вършат нещо нередно. Защо е така ли? Някога, когато бяхме още деца, родителите ни и тъпите учители ни караха да се чувствуваме виновни, кажи-речи, за всяко нещо.

Държа яденето и лъжицата пред самото лице на Пилето. Той продължава да ме гледа право в очите и не поглежда храната.

— Хайде, Пиле, време е да размахаш криле и да започнеш да пипикаш. Но на мен тия не ми минават.

Той не се помръдва.

— Добре де, тъй или инак, аз ще те нахраня. Но всичко това е толкова смешно. Ако само можеш да видиш как клечиш й как аз ти бутам тоя буламач в гърлото, сигурно ще умреш от смях.

Поднасям лъжицата към устата му. Той обаче не я отваря и извръща глава.

— Хайде, Пиле, зини! Мамчето ще ти даде сега малко кашица. То е полезно.

Той извръща глава на другата страна. Реналди понечва да заобиколи масичката и да се приближи. Подсказвам му с поглед да стои настрана.

— Слушай, Пиле, това момче ми е дало изключителната възможност да те нахраня. Зини! Знам, че цялата тая работа е страшно недостойна, но какво от това? Той или аз, все някой трябва да те нахрани. Ако ще се правиш на глупава птица, бъди поне последователен. Много добре знаеш, че не кензаш като птица. Можеш да подскачаш колкото си щеш, обаче никога няма да излетиш оттук. Ще те държат в тая клетка до края на живота.

Пилето ме гледа в упор. Явно му писва. Много е трудно да вбесиш Пилето. Обикновено той не се впряга за нищо. Най-често съм го чувал да казва: „Няма значение.“ За него нищо няма значение. Аз се назлобя за нещо в училище, за майка му или за баща ми, а той ще каже: „Няма значение.“

В този миг виждам, че крилете му, тоест ръцете, се отделят от тялото. За секунда си помислям, че ще се нахвърли върху мен като зъл прилеп, но той ги вдига бавно пред лицето си и ги разглежда внимателно. Върти ги, отваря юмруци и едва-едва раздвижва пръстите си. После ме поглежда и посяга към купичката и лъжицата. Аз ги пъхам в ръцете му. Той не навежда поглед към тях, очите му ме гледат, та ще ме изгорят. Луд! Мисля си дали няма да нахлупи паницата на главата ми, но продължавам да го гледам право в очите. Нещо става в него, но иди разбери какво е.

Пробожда ме е погледа си около две минути, после поглежда към паничката и лъжицата. Няколко пъти обръща лъжицата в ръката си, сякаш се мъчи да си спомни как се държи. Иде ми да посегна и да му помогна, но не. За първи път ми става ясно колко далеч е Пилето. Много, много далеч е отишъл и трябва да измине дълъг път, за да стигне до настоящето. Той хваща лъжицата почти правилно и посяга към паничката, но същевременно отмества паничката. След като два пъти не успява да я улучи, на третия забива лъжицата в кашата и започва да я разбърква. Разбърква я най-малко три минути. Краката вече ме заболяват от клечането. Яд ме е, че съм с тия превръзки на главата, иначе Пилето по-лесно щеше да ме познае.

Най-после той загребва от съда малко каша и пъха лъжицата в устата си. После обаче едвам успява да я извади, понеже я е захапал. Все едно бебе, което тепърва се учи да яде; държи лакътя си високо. Може би си мисли, че е птица, която подражава на човек. Сигурно е така.

Тая процедура продължава повече от час и Пилето успява да погълне достатъчно количество ядене. Дори смогва да набоде с вилицата месото. Оставя ме да поемам от ръцете му купичката, вилицата и чиниите, но не реагира. Лицето му е все едно човка. Сякаш си е сложил маска, зад която проблясват само очите му.