Пилето

Веднъж Пилето беше казал, че щом човек е на колело, той е почти напълно отделен от земята, освободен е фактически от всякакво притегляне и триене. Пилето все се тревожеше, че е прикован към земята.

Та като знаех всички това, останах адски изненадан, че той заряза колелото и хукна да гони О’Нийл. Може да ме е видял и да е решил, че аз ще прибера колелото от улицата, но по̀ съм склонен да мисля, че толкова бе побеснял, та нищо не виждаше и нищо не го интересуваше, Отидох до колелото, изнесох го на тротоара и го подпрях на едно дърво.

И пак хукнах след Пилето и О’Нийл, Вече си мислех, че са безследно изчезнали, че са се провалили вдън земя, когато чух откъм черквата неистов писък. Влитам през задната врата и виждам, че Пилето е приклещил О’Нийл между краката си в началото на средната пътека и му обработва физиономията, а оня се мята като бесен и се мъчи да се измъкне. Пилето просто го е възседнал и дума не обелва, само набива — ляв, десен, ляв, десен. Притичвам до тях. О’Нийл квичи като недоклано прасе. Викам си: ще го чуе някой и ще долети. Къщата на директора и метохът са досам училището и черквата.

Откъсвам насила Пилето от жертвата му. Той ме гледа така, както ме гледаше преди малко с купата и лъжицата в ръце; като че ли не ме познава и а-а, да ме удари Погледът му потъмнял, зениците разширени. Какво да говоря, обезумял човек.

„Зарежи го, Пиле! Дай да се омитаме, преди да е дошъл някой!“

Пилето поглежда О’Нийл така, сякаш и него не познава, нито пък разбира как е попаднал тук. Нищо не казва, само се обръща и тръгва по пътеката. Аз се навеждам над О’Нийл. Очите му са подпухнали, липсват му някои зъби. Не е голяма загуба, и без това всичките му зъби са криви и развалени.

„Слушай, тъпоглавецо! Ако кажеш на някого кой те е бил, ще те убия ей с тия ръце. То пък кой ли ще ти повярва?“

Той вдига поглед към мен. Посяга към устата си и опипва празнините и разклатените зъби. Устата му е пълна с кръв. После се преобръща на колене с глава към олтара. И така, коленичил, с ръце, опрени на пода, облян в кръв се разплаква. Викам си: това е все пак по-добре, отколкото да те изядат лъвовете. Може би, ако се помоли малко, ще му поолекне.

Връщам се на булевард „Франклин“ и сварвам Пилето да проверява колелото си. Няколко спици са изкривени и на кормилото има някоя и друга драскотина. Освен това предното колело е разцентровано, но веднага го оправяме. Оглеждам Пилето: по лицето му няма нищо, ни белег, ни дори драскотина. О’Нийл, изглежда, е намирал само въздуха с огромните си юмруци. Сигурно му се е сторило, че се бие с призрак или с някое джудже-магьосниче.

Пилето прави едно-две кръгчета да изпробва колелото. Добре е, казва, и все пак никога няма да бъде същото. В тоя миг ми напомня на старомоден сицилианец, чиято жена е била изнасилена. Макар да знае, че вината не е нейна, макар тя да е изпребита, понеже се е съпротивявала, той вече се държи другояче с нея. Та и Пилето така с колелото. Той затова искаше да го продаде в Уайлдуд и затова никога вече не се снабди със свястно колело. Обичаше тоя велосипед и след като върху него бе извършено насилие, не пожела друг. Иди, че се оправяй с такъв човек.

Гледам го сега как клечи пред мен беззащитен, безсилен, с празен поглед. И започвам да съзнавам, че и над него е било извършено някакво насилие. И той страни от самия себе си.