Пилето

Работата вървеше бързо. Аз млатя, а Пилето изхвърля парчетиите през прозореца. Много весело ни беше. Блъскам аз с чука и шибаното пиано звънти и кънти, та се къса. Страхотна тренировка за мускулите. Бия по кордите и те гърмят едновременно — като небесна музика. Или пък прокарам по тях брадвето и те зазвучават като симфония. Бяхме се разбрали да изгорим дървенията в пещта, а метала да вземем.

Още тогава Пилето ходеше на училище с колело. Става дума за колелото, което полицаите после свиха в Уайлдуд. Той го връзваше за оградата до задната врата към спортните площадки. От салона колелото се виждаше. Пилето си беше отишъл до тях веднага след училище, да вземе брадвето и чука, и после беше оставил колелото на обичайното му място. Аз не знаех това, но излезе, че като се е върнал, не го е заключил.

Вече привършвахме. Двамата тъкмо се напъвахме да прехвърлим голямо парче чугун през прозореца, и видяхме едно момче да се качва на колелото на Пилето.

Пилето нищо не каза, само хукна надолу по стълбите. Аз крепя чугуна и крещя на момчето: „Остави колелото, копеле мръсно!“ Виждам го кой е. Джими О’Нийл, едно от най-тъпите момчета в училище. В нашето училище имаше шестима О’Нийловци, кой от кой по-тъп. И шестимата да ги събереш, пак няма да се получи един цял мозък. Този О’Нийл беше вече на шестнайсет години, а караше седми клас. Беше нисък и с големи мускули. И се мислеше за много як. Запомнил съм го с вечните сополи, които влизаха чак в устата му, и с протритите ръкави на пуловера, вкоравени от сополите. През междучасията само пердашеше шестокласниците и седмокласниците. Аз му бях разбивал мутрата два пъти, но той едва ли можеше да помни от единия до другия път. Втория път ме беше замерил с конска фъшкия. Просто да се чудиш как такъв тъпак го пускат да се показва пред хора, камо ли пък да ходи на училище. Още не знаеше да чете.

Разбра, че го видях, но се понесе с колелото. Беше толкова тъп, че и колело не можеше да язди както трябва. Затъркаля се на зигзаг през тротоара, хвана по Кларк авеню, позакрепи се и натисна по-силно педалите. След около половин минута Пилето се връща с изплезен език. „Запраши по Кларк.

Беше Джими О’Нийл“ — крещя му аз.

И Пилето пак хукна. Исках да го предупредя какво го очаква, като го настигне, ако изобщо можеш да настигнеш с тичане някой, който е на колело.

Свалям аз тежкия чугун на пода и също хуквам. Мисля си, че ако Пилето го догони, оня ще му отнесе главата. А пък аз само чакам О’Нийл да ми падне, та да му избия зъбките. Тоя път поне имам извинение, а и няма кой да спасява белия му ирландски задник, разните му монахини и отци отдавна са си отишли.

Когато стигам до ъгъла на Кларк авеню и булевард „Франклин“, оглеждам се в двете посоки. И виждам надолу по „Франклин“ колелото да лежи на земята; Пилето и О’Нийл са се вкопчили здравата. Затичвам се натам и какво да видя: О’Нийл се отскубва и побягва. Той тича право към мен, а Пилето го следва по петите. Обаче по едно време О’Нийл ме вижда и хуква в обратната посока.

Да не бях видял това с очите си, никога нямаше да го повярвам. Пилето скача във въздуха на височина най-малко пет-шест фута и се стоварва върху раменете на О’Нийл. О’Нийл продължава да тича, а Пилето го бие с крака в слабините и нанася юмруци по лицето му и по главата. О’Нийл се снишава. Отхвърля Пилето и се изправя. Лицето му е цялото окървавено. Побягва напряко през един двор към черквата. Черквата е непосредствено до училището. Пилето е отново по петите на О’Нийл. Аз намалявам темпото. Душата ми вече излиза от това тичане, но пък искам да видя какво ще направи Пилето. А в това време колелото си лежи безстопанствено на улицата.

Такова нещо ми беше необяснимо, като знаех как Пилето се отнасяше към своето колело. Купил го е със свои пари още когато е бил десетгодишен. Беше старомоден велосипед с огромни колела и със старомодни тънки гуми. Сега всички караха велосипеди с балони и гуми и с контра, обаче Пилето не можеше да понася балонни гуми и колела с малък диаметър. Помпаше гумите си до пръсване и караше тоя велосипед със страхотна скорост. А можеше да стои с него и на място, като само врътваше от време на време кормилото. Виждал съм го да стои така по петдесет минути, без да докосне с крак земята и да гледа някого, а после да отпрашва с пълна скорост. Правеше и друг номер: вдигаше предницата и се обръщаше кръгом на задното колело, както каубоите обръщат коня на задните му крака. Толкова се грижеше за велосипеда си, че спиците и шините му светеха като нови. Пилето направо живееше на тоя велосипед.

След като се запознахме, самият аз започнах да карам колелото си много по-често. В съботни дни си правехме какви ли не излети. В радиус на пет мили около нас нямаше нито едно място, до което Пилето да не беше ходил с колелото. Държеше на стената в стаята си карта, на която отбелязваше всичките си маршрути. Ще рече например; „Хайде да отпратим до Абингтън“ — и веднага отпрашвахме.