Пилето

Излизаме и Реналди е страшно възбуден. Казва, че това е голям успех; трябвало да съобщим на Уайс. Питам го какво, по дяволите, ще направи Уайс, освен да запише всичко в книжата си или да накара оня, плюещия, да го напише на машина; не е ли по-добре да си траем? Реналди ме изслушва. Отначало възразява, но накрая се съгласява с мен. Каква полза, му викам, ако Уайс дойде да наблюдава лично как яде Пилето? Каква полза?

Реналди ме оставя и аз заемам мястото си на стола между двете врати. Казва, че нямало начин да ме остави в клетката при Пилето.

Седя там доста време и наблюдавам Пилето. Той, струва ми се, започва да чувствува колко е глупаво да клечи непрекъснато. На два пъти протяга крак. Досега не е правил това. Отива до клозета да се измоча. Вместо да стъпи на чинията, както правеше преди, поизправя се, накланя се над нея, разкопчава пижамата си с едната ръка, а с другата се подпира на стената. Сигурно от месеци не е изправял гръб толкова. Повече от това май не може да се изправи. Реналди ми разправяше, че Пилето спял клекнал; не искал да използува леглото. Понякога се подпирал на стената и спял на един крак. Прекалява понякога това Пиле.

Като се изпика, пристъпи полуклекнал към средата на стаята — като мършавия гръбльо от „Парижката света Богородица“ или нещо подобно, — после пак зае старата клечаща поза.

— Пиле, сега никой не ни гледа. Изправи се като човек. Няма да кажа никому. Това съм аз, Ал, нямаш ли ми доверие?

Той ме гледа право в очите. Все още ми се струва, че го е яд на мене, което наистина рядко се случва с него. Както казах, много е трудно да накараш Пилето да се ядоса. Дори когато стана разправията с баща ми заради колата, Пилето не беше толкова ядосан, колкото отчаян. Той просто не можеше да повярва, че някой е способен на такава гадост. Беше сигурен, че е станало някакво недоразумение и че като поговори с купувача, всичко ще се изясни и оправи.

Помня само един случай, когато Пилето се вбеси. Тогава за първи път видях какво значи един алтав, затворен човек като него да се вбеси. И си дадох сметка, че никога в живота си не съм се вбесявал; случвало се е да ми писва, да се ядосам, но да се вбеся — не, то е като да си луд.

— Пиле, помниш ли когато онова копеле О’Нийл ти задигна колелото? Тогава се уплаших, че ще го убиеш, ей.

Това се случи скоро след като се запознахме с Пилето. Още бяхме в прогимназията. Учеха ни сестри монахини, което може да ти съсипе живота. Аз седях на най-задния чин и си представях как на сестрите им тече кръв между краката под тия дълги черни дрехи. Викаха им одеяния, на дрехите де.

В предния край на стаята вечно се мъдреше гипсова статуя на „светата майка“, облечена в светлосиня рокля, която падаше на дипли; в краката й лежаха стъпкани змия и цветя. Често се чудех дали под тая дреха има някакви цици. Класът ни беше смесен, но седяхме отделно — на едната редица момичетата, на другата момчетата. Момичетата носеха едни тъпи тъмносини униформи. Аз страшно се радвах, когато отидохме в гимназията.

Това стана точно когато си правехме новия гълъбарник на дървото в гората, преди падането от резервоара. Дървения материал крадяхме, но ни трябваха пари за мрежа, за панти и други работи.

На третия етаж на училището беше салонът. Там раздаваха закуските, а всеки петък даваха следобед филм, вход десет цента. Не отидеш ли да гледаш филма, значи, си последен бедняк, а и не почиташ бога. Майката си трака църквата, какво ли не измисля, за да обира париците на бедните.

Както и да е, на третия етаж имаше и едно разбрицано старо пиано. Половината от клавишите му не работеха и слоновата им кост беше все изпопадала, та пианото изглеждаше, сякаш са му избили зъбите.

Църквата получи като „дарение“ друго пиано и решиха старото да го изнесат. Носачите, които домъкнаха новото, поискаха пет долара да свалят долу оная развалина, но на отец О’Лири, пастора, това му се видя много и тя си остана в салона. Който не минеше оттам, само той не блъскаше по това пиано. Новото имаше ключ за капака на клавишите и учителката по музика го държеше все заключено. На него тя предаваше уроци по пиано — ето ти още двайсет цента на глава.

Пилето подметна на отец О’Лири, че е готов да изхвърли старото пиано за два долара.

Отецът се опита да го склони да свърши тая работа като „дарение в името господне“, обаче Пилето държеше да получи сухо. Той ми обясни какво е намислил и се хванахме двамата. Пилето смяташе да насечем пианото и да го изхвърлим през прозореца в училищния двор, когато всички са си отишли.

И тъй, един ден след училище Пилето домъкна брадвето и тежкия чук от техния гараж и двамата се заловихме да разбием и нацепим пианото. Да си Кажа правото, захванахме се с това повече заради метала. Резонаторът е монтиран на чугунена рамка, за която вехтошарите от Грийнуд щяха да дадат най;малкото пет долара. Беше 1939-а и всичко живо продаваше метални отпадъци на японците, за да си правят те оръдия.