Пилето

Още щом влязох за срещата с Уайс, подуших, че се гласи да ме обработва. Но няма да му кажа нищо, това съм го решил твърдо; нищо няма да му кажа за Пилето. Не искам той да знае, че Пилето е ял сам, че се е изправял и е ходил. Уайс не може да му помогне, в това съм сигурен. Дано мога да остана повечко тук, може пък Пилето да се оправи.

Поздравяваме се по войнишки, той се отпуска на стола, кръстосва ръце върху дебелия си тумбак и ми се усмихва. Папката стои разтворена на бюрото. На него има още една папка. Мога да се обзаложа, че това са сведенията за мен от дивизионната. Намислил е нещо тоя дявол. Е; ще действувам според случая, друг изход няма. Мъча се да се настроя по сицилиански. Държа се, като че ли сме седнали пред някое кафене в Камбрия6 и слънцето ни залива с топлите си лъчи. Уайс е вождът на племето, дето живее от другата страна на хълмовете.

— Е, сержант, как мина вчера?

— Много добре, сър. Припомних на болния как ходехме да се пързаляме на кънки през зимата. Мисля, че той ме слушаше, сър.

— Какво те кара да мислиш така, сержант?

— Ами като му говорех, той май ме поглеждаше, сър.

Тук трябва да внимавам. Каквото и да става, не бива да допусна Уайс да хукне към отделението. Пилето ще реши, че аз работя против него. Поотдръпвам се назад.

— А как е челюстта, сержант? Тук имам твоите документи и доколкото разбирам, получил си доста тежко нараняване. Кога ще ти правят следващата операция?

Така значи, тая сутрин имам работа с психиатъра. Той пет пари не дава за челюстта ми. Но не мога да го разбера накъде бие.

— Много добре, сър. Другата седмица ще ме разработят окончателно. Ще наложат последните пластове — и край.

Уайс се навежда напред и придърпва моята папка пред себе си. Отваря я. Това са моите документи, разбира се, зървам дори името си.

— Сержант, можеш ли да ми разкажеш малко по-подробно за осъждането ти във Форт Къмбърланд? Как точно се случи всичко?

— Мисля, че това няма нищо общо с болния, сър. И то беше толкова отдавна.

— Мисленето остави на мен, сержант.

Лайнар!

— Добре, сър, щом смятате, че това може да помогне, ще ви разкажа, каквото помня.

Трябва да държа някак тоя копелдак по-далеч от Пилето. Той седи все тъй със скръстени ръце и ми се усмихва. Отвръщам му със сицилианска усмивка, е южняшка усмивка, която казва: „И ти, и аз знаем, че всичко това е ала-бала, но нищо, давай!“

Той се обляга на стола си, въздъхва дълбоко, взема един жълт молив от бюрото и притваря очи зад очилата. Опира молива на върха му и плъзва пръсти надолу, после го обръща, опира го на бюрото откъм гумичката и пак плъзва пръсти надолу. Като че ли прави чекия на молива. Мисля си дали да не взема да увъртам; хич не ми се говори за Къмбърланд. Но ще изям и тия лайна, Пиле, щом е заради тебе.

— Ами, сър, аз бях в пенсилванската щатска гвардия и през декември ме изпратиха във Форт Къмбърланд, за да ме приемат и прехвърлят в редовната армия.

Ония гъзове в Къмбърланд не знаеха дори как се закачва ножницата, та трябваше аз да ги уча. Имаше там един отдельонен, тъп емигрант от Централна Европа, само че той по цял ден седеше в помещението и къркаше. Ще завладея, викам си, казармата и за шест месеца като нищо ще стана генерал.

На третата сутрин ни извикаха навън и ни строиха на ротната площадка. Беше толкова студено, че като плюнех, плюнката замръзваше, преди да падне на земята. От навеса насреща излязоха един втори лейтенант и един сержант. Сержантът изкомандува „мирно“ и взеха да извикват за пощата. Краката ми премръзнаха, носът ми едва не окапа, а ръцете ми се вкочаниха в ръкавиците. За нито един от нас нямаше писмо. После сержантът отново изкомандува „мирно“ и лейтенантът каза: „А сега ще ви освободим да се разотидете по помещенията. Обед — точно в дванайсет. Но преди това ефрейтор Лумбовски ще назначи нарядите.“

Отдельонният тръгна по редиците. От време на време се спира и посочва някого. Стигна до мен, посочи ме и каза: „За въглищата.“ Може и да не повярвате, но на мен ми стана драго, че ме избра. Отдели петнайсетина души, а останалите освободи.

Уайс продължава да седи облегнат на стола с усмивка на лицето и заторени зад очилата очи. Ще речеш, всеки момент ще захърка, но той изобщо не спи. Чудя се докога ли мога да го заглавиквам, без да отвори очи.

Отдельонният ни събра около себе си. Той беше яко копеле, невисок, но много набит, типичен бачкатор от Централна Европа; като го гледах, сетих се за Челтнам Полак, дето го победих на финалите на областното. Свалих го още в първия рунд; беше як, но тъп. И се разрева, глупакът му с глупак. Докато му прилагах с едната ръка нелсон, а с другата го държах през чатала, червендалестото му лице стана мокро от сълзи. Отдельонният заповяда нарядът за въглищата да му се яви на другата сутрин при навеса точно в пет. Бяхме четирима в тоя наряд.

В помещението цареше адска неразбория. Всички бяха нахвърляли нещата си по пода и се трупаха около печката. За да мина, трябваше да прескачам вещите им. И с тия гъзове един ден ще отида на бой. Господ да ми е на помощ!