Пилето

Заби лопатата във въглищата, напъна и я метна през рамо — всичко това само е едно движение. После показа още веднъж. Значи, ненапразно му бяха дали на тоя катил наряда за топливото; в цивилния живот той, изглежда, е бил миньор. Другите момчета бяха спрели работа и гледаха. Той ми тикна лопатата в ръцете.

„Хайде, давай! И стига си се бъзикал!“

И тръгна към кабината. Като отвори вратата, отвътре долетя смях, дълбок, гърлен негърски смях. От тоя смях ме лъхна топлина. Толкова бях премръзнал, че дори моят сицилиански смях не би могъл да ми помогне. Започнах пак да товаря.

След около пет минути оня цъфна отново. Стои, гледа, бие една в друга ръкавиците си и тупа крака. Аз се старая да му покажа, че не падам по-долу от него: забивам здравата лопатата, напълвам я и с един мах пращам въглищата в камиона. Един Ал Колумбато никога няма да се даде на някакъв си кирлив миньор, при това емигрант. Той се приближава до мен.

„Какво правиш бе, говедо, половината въглища отиват под камиона! Я иди да ги обереш! И гледай да хвърляш в камиона, а не да ги пръскаш наоколо!“

Само от пет дни бях в редовната армия, а вече бях готов да убивам. Наврях се под камиона и обрах въглищата. Нямаше и половин лопата, И пак започнах да товаря. Още нехвърлил две лопати, оня ме сграбчва за ръката и посяга към лопатата. Аз я отдръпвам.

„Ей, лайнар, да не си посмял да пипнеш лопатата ми с гадните си ръце!“

Всичко живо замръзна и не смее да шавне. Отдельонният гледа като отровен. Връщане назад вече няма, да не би да се оставя на тоя тип да ме разиграва като маймуна, пикал съм му на пагона!

Уайс е престанал да глади молива; въпреки очилата личи, че е напрегнат. Със затаен дъх очаква жестокия завършек. Бедата е там, че ми се ще да го ошашавя с моята кръвожадност. Но какво от това, войната вече е свършила. Няма да ме затворят я. Всеки момент очаквам да се уволня. А и медал имам, тъй че за нищо не могат да ме пипнат.

Отдельонният пристъпва към мен и ми навира отвратителната си мутра.

„Какво каза, редник?“

„Ти глух ли си бе, педераст? Казах да не си посмял да пипнеш лопатата ми с гадните си ръце. Мене работа ме чака.“

И започнах пак да товаря.

„О, така значи! Така значи! Аз ще те подредя тебе, редник. Дай тая лопата! Изваждам те от наряда и те пращам в карцера!“

И посяга към лопатата.

Аз отстъпих две крачки назад към купа въглища и замахнах с всичка сила. Господи, каква наслада беше това! Умерих го право в мутрата, размазах го, убих го!!!

Уайс диша тежко, да не вземе да се изпразни?

Отдельонният изгуби почва под краката си и тупна по гръб на купа въглища. Опита се да стане, но пак падна. Лицето му изглеждаше замъглено, сякаш някой му беше надянал копринен чорап. Няколко секунди беше бяло като платно, после шурна кръв.

Двамата негри изскочиха като тапи от кабината. Кръвта се лееше на поразия. Отдельонният започна да плюе зъби. Единият вдигна главата му, та да не гълта кръв. Тя течеше гъста и тъмна; в предната част на устата му не беше останал нито един зъб.

Другият, негър, хванал пистолета ри с две ръце, го държеше насочен срещу мен. С пръст върху спусъка, той трепереше цял. Не можех да разбера предпазителят вдигнат ли е, или не. Но тоя ме гледаше е безумен поглед.

„Какво направи бе, човек! Армията, ще ти, види сметката, да знаеш!“

Аз се мъча да му въздействувам е поглед. Какво друго мога да сторя? Ще вземе да ме гръмне като едно нищо.

„Я остави тоя пистолет, момче. Аз тебе няма да те убия.“

Отвътре ме побиват студени тръпки. Черният отпуска надолу пистолета, обаче все още го държи в ръка. Отдельонният се понадига. Той все още не осмисля какво се е случило.

Уайс се беше наклонил напред и ме гледаше с широко отворени очи. Устата му беше увиснала, но лиги още не му бяха потекли.

— И така, сър, след това ме поставиха под казармен арест, а три дни по-късно ме изправиха пред дисциплинарния съд. Получих „строго порицание“ — това е вписано в досието ми, — след което ме експедираха за подготовка в пехотната школа във Форт Бенинг. Това, сър, не обещаваше кой знае каква военна кариера.

Та генерал Колумбато беше съден от военен съд и понижен в чин прост войник само пет дни след постъпването му в армията. Всичко това беше една смехория. Останалите дни, които прекарах в Къмбърланд, все бях под казармен арест; значи, никакъв наряд, никакво мръзнене на студа. Отнеха ми предварително половината от заплатата за първите шест месеца. Много важно, по двайсет и седем долара на месец. След като произнесоха присъдата, капитанът, който председателствуваше съда, видя, че не изпитвам никакви угризения. Аз дори едва се сдържах да не прихна да се смея. Той се наведе към мен.

„Редник, заповядвам ви да посетите в болницата ефрейтор Лумбовски!“

„Невъзможно, сър.“

Той стана и се наведе още повече към мен; от очите му струеше началнически авторитет.

„Как така, редник? Та това е заповед!“

„Под казармен арест съм, сър.“

Гледам го най-невинно, а той кипи. Сигурно втори път ще ме изправят пред военен съд, този път за обида на офицер. Излиза, че се издигам.