Пилето

Без да сваля очи от мен, капитанът издърпва едно от чекмеджетата на бюрото. Написва нещо на едно листче и ми го подава. Аз вземам листчето, без да погледна какво е написано.

„С това лесно ще стигнете до болницата, редник.“

„Благодаря, сър.“

Ще рискувам. Отдавам много стегнато чест, той ми отвръща. Обръщам се кръгом и излизам. Минавам през стаята на дежурния, спускам се по стълбите, прекосявам ротната площадка и влизам в нашето помещение. Тръшвам се на леглото така, както останалите кретени правят това. Вземам от съседното легло книжка с комикси, „Капитан Чудо“. След пет дни й около сто такива книжки получих заповедта си за Форт Бенинг. Така и не отидох да видя ефрейтор Лумбовски.

Аз свърших, а Уайс чака да чуе още нещо. Няколко минути и двамата мълчим.

„Това ли е всичко, сержант?“

„Да, сър.“

„И как мислиш, би ли извършил такова нещо втори път?“

„Не, сър. Аз си извадих необходимата поука.“

„Случвало ли ти се е да удариш някога нашия пациент, да извършиш никакво насилие над него?“

Значи това било, ето го коронния му ход!

„Не, сър. Ние бяхме големи приятели.“

Той обръща молива още няколко пъти.

„А имаш ли представа, Алфонсо, защо си станал жертва на такива жестоки, зверски инстинкти? Да не би баща ти да те е бил прекалено много? Не изпитваш ли някъде дълбоко в себе си чувството, че са се отнесли несправедливо с теб?“

Ах, кучият му син! Изпързаля ме с тия благи уста, с усмивките и очилата. Разбрал е. Аз също започвам да разбирам. У мен има нещо налудничаво, както у Попай7.

Аз съм такъв, какъвто съм,
такъв съм си аз.
Аз съм морякът Попай.
Ру-ту-ту! Ру-ту-ту!
Лапам спанак до безкрай
и се бия докрай.
Аз съм морякът Попай
Ру-ту-ту! Ру-ту-ту!
Алабалистика!!!