Пилето

На другата сутрин един от зайците ме събуди и аз слязох в кухнята за кльопачка. Бях пръв, хем си бях оправил и леглото. В кухнята се вдигаше пара и беше топличко. Докато закусвах, другите се довлякоха един по един.

След закуската чакахме десет минути в тъмното навън. Носех два чифта чорапи и въпреки това краката ми измръзнаха. Ръцете ми бяха вдървени от инжекциите. Взех да бягам на място и да въртя ръце. Другите трима чекиджии се гушеха в шинелите си и пушеха.

Най-после отдельонният се появи. Нито ни погледна, нито ни преброи. Сигурно не знаеше да брои до четири. Последвахме го до автомобилния парк, където ни чакаше един камион. В кабината седяха две чернилки. Аз им се усмихнах, обаче те не ми обърнаха внимание. Отдельонният свали задния капак.

„Хайде качвайте се, говеда!“

Аз се засилих и скочих пръв в камиона. Двама не можаха да се качат, та им подадох ръка. Металната каросерия беше мокра, хлъзгава и цяла почерняла от въглищен прах. Отпред бяха облегнати лопатите. Седалки нямаше. Тая черна каша ще се размаже по новите ни шинели. Отидох и клекнах при лопатите. Другите пръдльовци се наредиха от двете ми страни. Никой не обелваше дума. Дори не се поглеждахме.

Камионът потегли рязко и на излизане направи остър завой. Всички се изпотръшкахме на задниците си и се хързулнахме по каросерията. Ония черни маймуни в кабината се разкикотиха. Отдельонният, и той поглежда през прозорчето да види що за картинка сме. Залангъркахме се по един черен път, като непрекъснато се лашкахме един в друг, докато най-после излязохме на шосето за, Харисбърг. Коленете ни се бяха изпомацали от чернилката. А пък един студ] Един вятър! Ще ни отнесе. Вече не си усещах ни лицето, ни ушите. След около половин час стигнахме до купчини въглища край някаква река. Камионът спря и отдельонният излезе да отвори капака.

Изглежда, съм млъкнал и съм си говорил само наум, защото Уайс отвори очи и каза:

— Продължавай, сержант, разкажи ми за случая, който те доведе до военен съд. Кажи ми всичко, което си спомняш.

Да, сър. Закараха ни с военен камион до Харисбърг. Водеше ни един ефрейтор, ефрейтор Лумбовски, за който после ме обвиниха, че съм го бил. В кабината имаше още двама редници, шофьори, а отзад — ние четиримата от наряда.

Подгонвам мозъка си шейсет мили в час, за да задържа вниманието на Уайс, като гледам все пак да не прекаля. Надявам се да му представя нещата така, че да не излезе, че съм маниакален убиец.

Като скочих от камиона, пак пръв, краката ми се подгънаха. Всичко ми беше изтръпнало. Едно от момчетата падна с главата напред и си сряза ръката от чакъла. А отдельонният стои и сочи към камиона. Носеше кожени ръкавици с един пръст.

„Говеда, къде са ви лопатите? С ръце ли ще ринете въглищата! Ринете, да ви видя. Ти!“

Сочи към мен.

„Ти, главчо! Скачай вътре и дай лопатите! И по-бързо! Няма да замръкваме тук.“

Опирам се с ръка на каросерията и с един скок съм вътре. Оня се опули от изненада. Грабвам лопатите и ги домъквам до края на каросерията. Давам знак на един от наряда да се приближи.

„Ей, ти, дръж!“

И му хвърлям една лопата. Тоя педераст не само не може да я хване, ами се пази да не го удари.

„Стига дивотии, главчо! Подавай им ги като хората. Да не са на баща ти, държавна собственост е това. Или искаш да ги плащаш, а?“

Рипам долу и им раздавам лопатите. Чернилките в кабината прекарват камиона на заден до голям куп въглища. Отдельонният взема от ръцете ми лопатата.

„Внимавай, всички! Това е лопата. Това долу се нарича експлоатационна част, а това — дръжка. Работи се така: хващаш лопатата за дръжката, пъхаш плоската част под въглищата, вдигаш и хвърляш в камиона. Ясно ли е?“

И това ако не е тъпотия! Залавяме се да ринем. Въглищата така са замръзнали, че отначало не можем да забием лопатите в тях; налага се да натискаме с крак. Всички се пречкаме един на друг. Отдельонният отива в кабината при чернилките. Те са оставили мотора да работи, за да бъде топло в кабината. А ние гълтаме отзад въглеродния окис. Никой не говори. Нито един не работи както трябва с лопатата; ръцете ни болят от инжекциите, а ни притесняват и новите шинели. Проточва се една безкрайна сутрин.

— И така, сър, товарихме криво-ляво около два часа. Никой от нас не беше много опитен в тая работа и отдельонният, ефрейтор Лумбовски започна да нервничи Трябваше да изпълни навреме възложената му задача, а ние вече закъснявахме.

Уайс кима глава и хъмка два-три пъти, за да покаже, че ме слуша. Мисля си, че може пък наистина да обича да слуша такива истории. Възможно е психиатрите да стават психиатри точно защото им допадат разни врели-некипели.

Тъкмо се бях разработил, и оня ръб, отдельонният, скочи от кабината, угаси цигарата си и дойде при нас. Забелязах как чернилките в кабината надничат през прозорчето над купчината въглища, които бяхме натоварили. Отдельонният явно им беше обещал представление. Очаквах най-лошото. Той погледа около половин минута, па се приближи до мене. Грабна лопатата от ръцете ми и ме бутна настрани.

„Не се рине така, говедо. Глей сега как става тая работа.“