Като продавах малките, продадох и четири от големите, които държах за разплод — три женски и едно мъжко. Замених ги с някои от най-хубавите новородени. Трите женски смених, понеже не бяха добри за разплод. Едното носеше само по две яйца на гнездене и измъти всичко на всичко пет пиленца. Другото беше носливо, но все разтуряше гнездото и изхвърляше яйцата на пода. Третото зарязваше гнездото, щом малките станеха на седмица, та и по-рано. Успявах да ги спася, като ги разпределях по другите гнезда, но от майката трябваше да се отърва. А мъжкото продадох, понеже доби навика да яде яйцата.
Всичките малки са май по-добри летци от родителите си. Истинско удоволствие е да ги наблюдаваш. Шумоленето на крилете им е мелодично. Понеже летят много и с умение, всичките са много стройни и по-дългокраки от обикновените канарчета. Ще ми се мистър Линкълн да дойде да види птичарника ми и канарчетата. Често си мисля да го поканя, но какво да обясня на нашите? Жалко, че хората не са като канарчетата.
Денем ги гледам с часове как летят. И колкото повече ги гледам, толкова по-ярки и по-реални стават съновиденията ми. Така дълбоко съм се вживял в птичия свят, че сънищата ми вече май нямат нищо общо с всекидневието. И дори вече не знам защо това или онова се случва в съня и какво ще се случи занапред? Сънищата ми стават толкова сложни, че изглеждат не по-малко реални от всекидневието.
Не правя вече никакви летателни опити с птичките. Защото всичко ми е съвсем ясно от сънищата. В същност сега летенето не ме интересува чак толкова; поне наяве. Предпочитам да гледам как птичките си летят естествено, отколкото да им поставям тежести на краката и да им скубя перата. Летенето е нещо, което практически не е възможно да разчлениш. То се учи наведнъж, не на части.
Цените на птичките се покачват и аз продадох моите на един прекупвач от Филаделфия много по-скъпо, отколкото очаквах. В края на годината имах повече от хиляда долара печалба. Майка ми просто не може да повярва и иска да й плащам като на пансион. Живееш и ядеш в тази къща, казва, а печелиш, кажи-речи, колкото баща ти, значи, трябва да плащаш. Нека си говори. Аз не гледам канарчета заради парите. А баща ми казва не, той щял да сложи парите в банка, та да съм се изучел в колеж. Но мен това не ме интересува. Тъй и тъй не ми се ходи в колеж. Аз искам само едно — да си гледам канарчетата и да си летя с тях нощем, насън. А другаде това не мога да го правя, колежът не става за тая работа.
Много повече ме тревожи друго — навърша ли осемнайсет, ще ме приберат в казармата. И няма начин да ритам срещу това. А в казармата няма да ме оставят да гледам канарчета, знам го. Чудя се дали сънят ще продължи, ако не се занимавам с птички. Много е възможно комисията да обърне внимание на изхвръкналия ми гръден кош и да ме обяви за негоден. Дано.
Баща ми ще ме скъса от смях. Много се гордее, че гледам канарчета, и започва да се хвали в училище, че изкарвам и пари от тях. Там всички знаят, че съм луд на тема птички, но не знаеха, че печеля пари от това.
В час по физика демонстрирах един от моите орнитоптери и те взеха, че го поставиха в салона в стъклена витринка. Такива неща станаха причина да ми викат Пилето, пилешкия запалянко, „предоперен да успее в живота“ Много важно. Правя това, което ми доставя удоволствие. Понякога ми иде да разкажа на Ал за моя сън. Но съм сигурен, че няма да ме разбере; той е такъв реалист. Ще реши, че окончателно съм откачил и толкоз. Освен това боя се да не би сънят да свърши, ако разкажа някому за него.
Тази зима се занимавах по цели часове с малките на Перта. Насън играех и летях с тях, моите дечица, а наяве просто си играех с тях като момче. Като характери те са съвсем еднакви и насън, и наяве, тъй че ми е много лесно да дресирам малките на Перта. Пали ги познавам като собствени деца.
Научих и тях, и Перта да идват при мен, щом им подсвирна. Това подсвирване е най-близкото подобие до звука, който птичката издава, когато е гладна. Опитвам го хиляди пъти. Щом им дам този сигнал, те долитат право на пръста ми, за да се нахранят. Поемат храната било от пръста, било от устата, било от шепата ми. Накрая нито едно не изпитваше никакъв страх — както на времето не се боеше и Пилето. Те наистина са мои дечица, дори наяве.
Вече съм абитуриент. Предпочитам да ходя на училище с колелото, а не с училищния автобус. Не другарувам почти с никого. С Ал се виждаме от време на време, но той е изцяло погълнат от спорта. Тази зима се нави да спечели областното първенство по борба и успя. После участвува в първенството на щата, категория сто трийсет и пет паунда. Ходих да го гледам на областното, но нямах възможност да отида до Харисбърг за финалите на щатското. Там той спечели с туш още в първия рунд.
Един топъл ден към края на февруари решавам да направя големия опит. Избирам едно от малките женски, което най ми е по сърце. То досущ прилича на една от дъщеричките ми от последното мътило. Изнасям го от птичарника на пръста си. Навън оглеждам небето за ястреби и двора за котки. Няма опасност. Изхвърлям го във въздуха от пръста си, както преди това съм го изхвърлял в птичарника. С дресирането на птичките се занимавам в средната част на птичарника, където са кафезите за разплод. Вратите на техните клетки извеждат в тази част. Та изхвърлям го аз към небето, както се изхвърля гълъб или сокол за лов.
То литва, но след малко каца на покрива на гаража. Летежът му, който в клетката винаги е бил безупречен, сега, на открито, е някак тромав. То подскача по края на покрива и ми цвърти. Изглежда толкова мъничко на фона на небето, толкова жълтичко и беззащитно в безкрая на синевата. Подсвирвам и му подавам пръст. То мигом се връща при мен и си взема храна от устните ми. Погалвам го по главицата. То се наперушинва и цвърти. Цвъртежът му се губи в простора. Много е красиво, лимоненожълто, по-жълто от Пилето. В светлината на зимното слънце изглежда толкова чисто и неопетнено.
Изхвърлям го повторно във въздуха и този път то разтваря криле, прелита над двора и каца на покрива на верандата, където някога имаха навика да спят гълъбите. Сърцето ми просто ще изскочи. Толкова е красиво в полет и колко далеч отиде! Устата ми е пресъхнала и едвам успявам да му подсвирна, То долита право при мен и каца на пръста ми елегантно, с прибрани криле, без да пърха.
През следващите дни се занимавам с другите малки на Перта. Изхвърлям ги едно по едно и всички те долитат отново при мен. Това е къде по-голямо удоволствие, отколкото с гълъбите. Дори пускането на самолетни модели не е толкова интересно. Защото зная, че тези птички летят за мен, само за мен.
Всяка нощ очаквам и самият аз да полетя извън клетката, но напразно. Това не мога да го разбера. В съня собствените ми дечица хвърчат на воля. Аз само ги гледам как летят, а пък не мога да изляза от клетката.
След една седмица опитвам да изхвърля едновременно две канарчета. Малко се тревожа да не би да не обърнат внимание, като им подсвирна, но всичко минава благополучно. Двете се връщат право при мен. Оставям ги да летят все по-дълго, преди да им дам сигнал за връщане. Една от двойките летя цели петнайсет минути. Веднъж дори притичах до стъпалата на верандата и седнах да ги чакам там, а не пред птичарника. И щом подсвирнах, те пак долетяха при мен без никакви затруднения. Но въпреки всичко самият аз все още не летя; не мога да излетя от клетката.
Насън все по-често се взирам в простора извън клетката и искам да летя там. Казвам това на дечицата си, а те ми обясняват, че летенето навън е нещо съвсем различно. Не летиш, за да получиш храна, нито пък прехвърчаш от пръчка на пръчка, а летиш заради самото летене, напълно освободен от всичко.
Един ден едно от мъжките запя на дървото, дето е надвесено над къщата ни. Каква наслада е да чуеш как такава чудесна песен се носи свободно във въздуха, как ехти под открито небе. В самата нея се чувствува просторът.
Следващия път пускам, всичките едновременно. Крилете им засвистяват и те се разлитат по всички посоки. После почти всяко каца там, където му се е случвало да каца преди. Ах, каква красота са тия жълти и зелени искри, които блещукат по покрива и по току-що разлистилите се дървета. Едно жълтичко пее на комина на къщата. Жълтото се откроява ярко и чисто върху синевата на небето.
Питам се колко ли далеч ще отлетят, ако ги оставя. Отдалечат ли се много, после няма да чуят сигнала ми. Канарчетата нямат инстинкта и усета за дом както гълъбите. Истината е, че не ги бива много за свободен летеж.
След пет минути изсвирвам и седем от дванайсетте се връщат право при мен. Долитат стремглаво и кацат кое на пръстите, кое в шепата, кое на раменете. Влизам в птичарника с тях, както са се накачурили по мен, давам им от смесената храна и ги оставям в клетката. Когато излизам, виждам, че другите са накацали по покрива на птичарника. Подсвирвам им и те долитат на пръстите ми. Всичко е наред. Но се чудя какво ще стане, ако ги подгони някоя котка или ястреб. Ще се сетят ли да се върнат, като чуят сигнала ми, или ще обезумеят от страх? Сигурен съм, че тази нощ ще летя свободно насън, но… уви. Всички те летят навън, а аз оставам в птичарника.
С настъпването на пролетта започвам всеки ден да ги извеждам. Те свикват с това и знаят какво да правят. Останалите, онези, които пазя за разплод, явно не разбират какво става. Насън избягвам да общувам е тях; изглежда: се чувствувам виновен.
Отворя ли вратата на птичарника, моите летци долитат при мен още преди да съм им подсвирнал. Както са накацали по ръцете и раменете ми, излизам от птичарника и стоя на открито. Искам да ги науча да не излитат, ако аз не ги изхвърля във въздуха. Излети ли някое, веднага му сварвам да се върне. Скоро всички научават това правило. То е, като да стартираш по пистата за бягане при фалшив сигнал. Канарчетата напипват средния път между удоволствието от летенето и безопасността.
След месец оставям и дванайсетте, между които и Перта, да летят свободно по цял час. Дворът е тяхната територия и нито едно не се отдалечава много от нея. Понякога някое ще се спусне отвъд оградата към бейзболното игрище, но като види, че там няма дърво за кацане, връща се. Веднъж едно се осмели да стигне чак до изгорелия хамбар на имението, но и то се върна. Всички те вече знаят особеностите на терена и някои отличителни знаци по пътя към птичарника. Все повече се убеждавам, че канарчетата могат да бъдат приучени да живеят на открито, като гълъбите, и в отворен птичарник. Аз все още не мога да летя свободно насън, но започвам да разбирам каква е причината. Преча си самият аз.
Досега свободното летене на канарчетата зависи само от мен, Пилето, момчето. Аз съм този, който ги извежда навън и ги пуска да хвърчат. Насън обаче е невъзможно аз, птичката да поддържам връзка с момчето. Виждам момчето, но не мога да привлека вниманието му, значи, все едно, че не съществувам. Няма кой да ми подсвирне и да ме изведе от птичарника. А в съня друг начин да изляза от него няма. Остава ми само желанието да изляза, но то не е достатъчно.
Хрумва ми нова идея: да направя външна врата на клетката — като на гълъбарник. Изрязвам отвор и накачвам от горния му край тънки жички, които висят свободно. Пред отвора поставям дъсчица за кацане. По този начин канарчето може да кацне на дъсчицата и като избута жичките, да влезе в птичарника. Но после не може да излезе, понеже отвътре те опират в прага. Въпросът е ще мога ли да приуча птичките да използуват този вход.
Когато всичко е готово, изваждам канарчетата навън както обикновено и ги пускам да летят. После влизам в птичарника, провирам ръка през отвора и я опирам на дъсчицата. Изсвирвам. Едно по едно канарчетата долитат и кацат на пръста ми. И аз ги вмъквам вътре през отвора. После им давам от хубавата храна. Повтарям всичко това няколко пъти.
След туй, вместо да ги изваждам както преди през другата врата, отмествам жичките тъй, че да освободя отвора, заставам пред птичарника, слагам ръка на дъсчицата и подсвирвам Те скоро се научават да излизат през отвора и да кацат на пръста ми. А аз ги хвърлям във въздуха едно по едно по реда на излизането. Опитваме това няколко пъти, докато започват да го правят машинално. После аз само заставам пред отвора, подсвирвам и те излизат. Не след дълго започват да излизат само щом дръпна настрани жичките на отвора. И накрая се научават да излизат сами и да летят навън, стига отворът да не е запречен от жичките.
Редовно правя следното: карам ги да се връщат при мен чрез сигнала и после пак ги изхвърлям да летят. Опитах се да приуча всяко на различен сигнал, така че да мога да ги викам поотделно, но те вече твърде много са свикнали с досегашния един и същи сигнал. Не можеш да искаш чак толкова от едно канарче. Веднъж, в час по биология, срязах едно от умрелите и видях колко малко е мозъчето му. В същност очите на канарчето тежат повече от мозъка му. Е, мога ли тогава да искам от тях да научат толкова много и толкова сложни неща?
Много повече време беше нужно, за да ги науча да се прибират сами в птичарника. Отначало слагах отвътре от хубавата храна и им свирках. Освен това ги поставях на дъсчицата, но те не щяха и не щяха да избутат жичките. Канарчетата, изглежда, са по-чувствителни на допир от гълъбите. Започнах да издърпвам жичките и тогава те взеха да влизат, примамени от хубавата храна. И едва след това едно по едно добиха кураж да избутват жичките и да влизат сами. Край. Оттук нататък могат да си живеят като волни гълъби. След като триста поколения са живели в клетки, моите канарчета летят сега толкова бързо и леко, че котките и ястребите вече не ме тревожат.
Една нощ насън вдигам глава и виждам отвора; жичките са дръпнати встрани. Долитам до прага, после кацам на дъсчицата. Мечтата на сънищата ми се сбъдва. Ще летя свободно.
Литвам на покрива на птичарника. Подскачам по края и поглеждам надолу, после хвърлям поглед върху двора и покрива на къщата ни. Хубав ден, дръвчетата са се разлистили, по небето плуват големи, меки, бели облаци. От скачам. Правя лупинг във въздуха и усещам плътния въздух под крилете си. Гледам надолу — дворът се смалява. Правя един кръг, след туй кацам на улука. Светът е по-голям и същевременно по-малък. По-голям, защото мога да го обхвана с поглед и сега той е мой повече от всякога.
Излитам от покрива почти право нагоре. Не се насочвам към определено място, просто искам да почувствувам небето. След туй прибирам криле и падам свободно надолу, докато перата ми започнат да свистят от вятъра. Тогава отново разпервам криле, задържам се за миг на място и политам отново нагоре, правейки огромен лупинг. Гледам под себе си.
Долу е нашият двор. Виждам го целия, не е нужно да въртя глава насам-натам. Виж дам цялото бейзболно игрище и погледът ми стига дори отвъд него, по Чърч Лейн, чак до гробищата. Намирам се точно над дървото в ъгъла на двора ни. Спускам се на бавни кръгове и търся клон, на който да кацна. Намирам един на върха на дървото, откъм двора. Кацам и се наперушинвам. Чувствувам се цялостен. Чувствувам се аз чак до върховете на ноктите си.
Поглеждам към птичарника. Перта излиза и застава на дъсчицата. На покрива на птичарника стоят двама от синовете ми и една от дъщерите. Мисля си да им изцвърча, за да видят къде съм, но решавам, че е по-добре да запея. Запявам, огрян от слънцето, и песента ми полита в синия въздух. Имам усещането, че и аз се издигам нагоре заедно с мелодията. Чувствувам се като част от всичко онова, до което моята песен се докосва. Докато пея, Перта литва и каца до мен на клона. Тя изпитва същите чувства, които вълнуват и мен, и иска да я нахраня. Подавам й храна, пея й още, после пак й подавам храна. Пърхам над нея и се съединяваме. Удоволствието никога не е било по-голямо. От хвръквам и летя на малки кръгове над Перта. Пея. Забравям, че съм Пилето; аз съм истинско пиле и това не е сън.
Летя през цялата нощ и обикалям всички места, където моите птички са били през деня. Ще ми се да стигна и до други места — до газовия резервоар или воденичния яз, или до дървото, на което по-рано беше гълъбарникът ни, но не мога да стигна до тях.
Денем умът ми е все в летенето. А в съня всичко е толкова реално, че онова, което става наяве, ми се струва невероятно.
Идва време за разплод през новата година. Почиствам и привеждам в ред всички клетки. Вече съм определил чифтовете и ги храня с яйчено пюре и листа от глухарче, за да се засилят. Когато наближи време да ги пусна в клетката, ще махна пода, който я разделя на два етажа, и ще използувам цялата клетка за семейството си.
В началото на април събирам двойките. Тази нощ насън летим с Перта до всички познати места. Гоним се във въздуха и сегиз-тогиз крилата ни се допират. Блазня се да започна да се превъртам във въздуха, както правят някои гълъби, но едно канарче не може да направи такова нещо.
Перта казва, че не иска нашето гнездо да бъде в птичарника; предпочитала да го свием на дървото. За това съм се досетил и аз, нали аз съм този, който сънува, обаче оставам изненадан. Ако в съня Перта свие гнездо на дървото, ще има ли там гнездо и наяве?
На другия ден слагам храна и вода на птичките в кафезите за разплод и гледам как върви чифтосването. Повече от половината чифтове са се съешавали преди, тъй че би трябвало да действуват бързо.
Вече съм отворил вратата на моето летящо семейство и те хвърчат на открито. След като свършвам работата около кафезите за разплод и преди да се прибера за обед, подсвирвам на моите да се приберат в клетката. Всички се връщат, с изключение на Перта. Нея съм я дресирал по-късно от другите, затова се налага да подсвирна още веднъж. Тя долита до дъсчицата, аз й протягам пръст и тя каца на него. В човката си държи нещо, стръкче суха трева.
Същата нощ оглеждаме с Перта цялото дърво — търсим подходящ чатал, на който да направим гнездото си. През деня си мислех да се покатеря на дървото и да сложа за гнездо една цедка, но се отказах.
На другия ден след обед свиря на Перта, но тя не се отзовава. Досещам се, че вие гнездо някъде навън. Това е вторият случай, когато нещо, започнало в съня, продължава и наяве. Оставям малко семе и вода на покрива на птичарника, където няма опасност от котки, и се моля да не се случи нищо лошо.
Виенето на гнездото ни отнема много часове. Много по-трудно е да се изгради, когато няма нито цедка, нито разнищено зебло. Събираме стръкчета суха трева и тресчици откъде ли не. В гаража има един стар сламен стол, който баща ми е направил много отдавна, още преди да се родя. Вадим сламки от него, за да облепим гнездото. То става много красиво. Аз правя само това, което Перта ми нарежда, а нейният инстинкт се проявява все по-силно. Завършваме гнездото два дни преди тя да снесе първото яйце.
Какво страхотно гнездо! Кацам ту на един, ту на друг клон, за да го гледам отвисоко. Избрали сме такова място, че да не се вижда нито от въздуха, нито от земята. Никакъв ястреб и никаква котка не могат да го открият. Перта снася обичайните четири яйца и е много щастлива. Аз й пея ту от един, ту от друг клон и летя до покрива на птичарника, за да й нося храна оттам:
Наяве намерих веднага къде е направила Перта гнездото. То е точно там, където го свихме в моя сън. Този път Перта сигурно ще снесе нормални яйца, оплодени от една от нейните рожби от миналогодишното люпило. Дано бъдат нормални. Някои от другите летци също започват да вият гнезда. Повечето от тях, подобно на гълъбите, предпочитат сигурността на клетката. Само едно прави гнездото си навън. Онова жълтичкото, първото, което пуснах да лети свободно. То вие гнездо на дървото, надвесено над покрива на къщата. Това ме безпокои — ами котките? Чудя се дали да не преместя гнездото оттам, но решавам да го оставя с надеждата, че нищо лошо няма да се случи.