Пир за врани

— Това не са обикновени пирати. Железните винаги нападат там, където могат. Удрят внезапно от морето, отвличат злато и жени и се махат, но рядко са били повече от един-два бойни кораба и никога повече от половин дузина. Сега ни нападат стотици техни кораби, тръгват от Щитовите острови и някои скали около Арбор. Взели са Рачешкия залив, Свинския остров и Русалкин палат, а и други свърталища имат — на Конска подкова и Копелешката люлка. Без флотата на лорд Редвин не ни стигат кораби да се счепкаме с тях.

— Но какво прави лорд Хайтауър? — изломоти Сам. — Баща ми винаги казваше, че е богат колкото Ланистърите и може да поведе три пъти повече мечове от всеки знаменосец на Планински рай.

— И повече, ако омете калдъръмите — отвърна капитанът, — но мечовете не стават за нищо пред железните, освен ако мъжете, които ги държат, не знаят да вървят по водата.

— Но Високата кула трябва да направи нещо!

— Как не. Лорд Лейтън се е затворил на върха на кулата си с Лудата дева и рови из книгите със заклинания. Може пък да вдигне някоя армия от дълбините, кой знае. Белор строи галери, Гунтор командва залива, Гарт обучава новобранци, а Хъмфри замина за Лис да купи наемници. Ако можем да измъкнем прилична флота от оная курва сестра му, може да почнем да плащаме на железните с тяхната монета. Дотогава най-доброто, което можем да направим, е да пазим залива и да чакаме кучката кралица в Кралски чертог да остави лорд Пакстър да се развихри.

Горчивината в думите на капитана стъписа Сам толкова, колкото и казаното. „Ако Кралски чертог загуби Староград и Арбор, цялото кралство ще се разпадне“, помисли, докато гледаше отдалечаващата се „Ловкиня“ и сестрите й.

Това го накара да се зачуди дали и Рогов хълм не е в опасност. Земите на Тарли се простираха навътре в сушата сред гъсто залесени хълмове, на сто левги североизточно от Староград, далече от брега. Би трябвало да са извън обхвата на железните, при все че лорд баща му се сражаваше някъде из Речните земи и замъкът бе оставен с лека отбрана. Младия вълк несъмнено си бе помислил, че същото е вярно и за Зимен хребет — до нощта, в която Теон Обърниплаща не бе прехвърлил стените му. Сам не можеше да понесе мисълта, че може да е довел Джили и бебето й чак тук само за да ги вкара във вихъра на войната.

Бореше се с тези съмнения през остатъка от пътуването и се чудеше какво да направи. Сигурно можеше да задържи Джили със себе си в Староград. Градските стени бяха много по-здрави от стените на бащиния му замък и имаше хиляди мъже, които да ги бранят, срещу шепата, които лорд Рандил трябваше да е оставил в Рогов хълм, когато бе тръгнал за Планински рай да се отзове на призива на своя сюзерен. Но ако го направеше, трябваше да я крие някак си. Цитаделата нямаше да позволи новаците й да държат жени или любовници, поне открито. „Освен това, ако остана с Джили много дълго, как изобщо ще намеря сила да я напусна?“ Трябваше да я напусне или да дезертира. „Аз казах думите — напомни си Сам. — Ако дезертирам, ще си изгубя главата, а как ще помогне това на Джили?“

Помисли дали да не помоли Коджа Мо и баща й да отведат дивашкото момиче с тях на Летните острови. Но и това криеше опасности. Щом „Канеленият вятър“ напуснеше Староград, трябваше отново да прекоси протоците Редвин и този път можеше да не извади толкова късмет. Ако вятърът спреше и пленяха кораба? Ако приказките, които бе слушал, бяха верни, Джили щяха да я вземат като рабиня или солена жена, а бебето сигурно щяха да го хвърлят в морето като досадна дреболия.

„Трябва да е Рогов хълм — реши Сам накрая. — Щом стигнем в Староград, ще наема фургон и сам ще я заведа“. Така щеше да види замъка и гарнизона му и ако нещо от видяното го притеснеше, щеше просто да обърне и да върне Джили в Староград.

Стигнаха в Староград в студена влажна утрин: мъглата бе толкова гъста, че фарът на Високата кула беше единственото, което се виждаше. През залива се изпъваше бараж — двайсетина изгнили кораба, вързани един за друг. Зад него стояха в редица бойни кораби, три големи дромона и извисяващият се флагмански кораб на лорд Хайтауър „Честта на Староград“. „Канеленият вятър“ отново бе подложен на оглед. Този път на борда се качи Гунтор, синът на лорд Лейтън, в сребрист плащ и емайлирана в сиво броня. Сир Гунтор беше учил няколко години в Цитаделата и знаеше Лятната реч, тъй че двамата с Кухуру Мо се отделиха в капитанската каюта да поговорят насаме.

През това време Сам обясни плановете си на Джили.

— Първо Цитаделата, да представя писмата на Джон и да им кажа за смъртта на майстер Емон. Очаквам архимайстерите да пратят кола за тялото му. После ще намеря коне и фургон да те заведа при майка ми в Рогов хълм. Ще се върна колкото може по-скоро, но няма да е преди утре.

— Утре — повтори тя и го целуна за късмет.