Пир за врани

Накрая сир Гунтор излезе на палубата и даде знак да отворят веригата, та „Канеленият вятър“ да влезе в пристанището. Сам стоеше до Коджа Мо и трима от стрелците й при подвижното мостче, докато връзваха кораба за кея. Летноостровитяните бяха с пъстрите си плащове от пера, които носеха само на брега. Чувстваше се дрипав до тях в торбестите си черни бричове, овехтялото наметало и оцапаните със сол ботуши.

— Колко време ще останете в пристанището?

— Два дни, десет, кой може да каже? Колкото трябва да опразним трюмовете и да ги напълним отново. — Коджа се ухили. — Баща ми също трябва да посети сивите майстери. Има да им продава книги.

— Джили може ли да остане на борда, докато се върна?

— Джили може да остане колкото пожелае. — Мушна го с пръст в корема. — Не яде толкова много като някои.

— Не съм толкова дебел като преди — защити се Сам. Пътуването на юг се бе погрижило за това. Всичките тези вахти и нищо за ядене освен плодове и риба. Летноостровитяните обожаваха плодове и риба.

Тръгна след стрелците, но щом слязоха на брега, се разделиха. Надяваше се, че още помни пътя до Цитаделата. Староград бе истински лабиринт, а нямаше време за губене.

Денят беше влажен, тъй че калдъръмът бе мокър и хлъзгав, уличките — загърнати в мъгла и загадка. Сам ги избягваше, доколкото можеше, и се придържаше към крайречния път, извиващ се покрай Медовината към центъра на града. Приятно беше отново да усеща под краката си твърда земя, вместо клатещата се палуба, но в същото време, докато вървеше, се чувстваше неловко. Усещаше чужди очи да го гледат, надничаха от тераси и прозорци, следяха го от притъмнели входове. На „Канеленият вятър“ познаваше всяко лице. Тук, накъдето и да се обърнеше, виждаше само непознати. Още по-лоша бе мисълта, че може да го види някой, който го познава. Лорд Рандил Тарли беше познат в Староград, но не го обичаха. Сам не знаеше кое щеше да е по-зле: да го разпознае някой от враговете на баща му или някой от приятелите му. Придърпа наметалото си и ускори крачка.

Край портите на Цитаделата клечаха два зелени сфинкса с лъвски тела, орлови криле и змийски опашки. Единият имаше мъжко лице, другият — женско. Малко зад тях се издигаше Домът на писаря, където жителите на Староград идваха да потърсят послушници да им напишат прошенията или да прочетат писмата им. В откритите щандове седяха неколцина отегчени писари и чакаха клиенти. По други щандове се купуваха и продаваха книги. Сам спря при един, който предлагаше карти, и огледа една скица на Цитаделата, за да намери най-краткия път до Двора на Сенешала.

Пътеката се раздвояваше при статуята на крал Дерон Първи, яхнал високия си каменен кон и вдигнал меча си към Дорн. Една чайка беше кацнала на главата на Младия дракон, а други две на меча му. Сам хвана лявото разклонение, което продължаваше покрай реката. При Плачещия кей погледа как двама послушници помогнаха на един старец да се качи в лодката за късия път до Кървавия остров. Млада майка се качи след него, с бебе не по-голямо от това на Джили. Бебето ревеше. Под кейовете някакви готварчета газеха из плитчините и ловяха жаби. Поток розовобузи новаци се изля покрай него, забързани към септрията. „Трябваше да дойда тук, когато бях на техните години — помисли Сам. — Ако бях избягал с лъжливо име, можех да изчезна сред другите новаци. Баща ми можеше да се престори, че Дикон е единственият му син. Едва ли щеше да си направи труда да ме търси, освен ако не бях яхнал някое муле. Тогава щеше да ме издири, но само заради мулето“.

Пред Сенешалския двор ректорите затваряха един новак в складовете.

— Краде ядене от кухните — обясни един на послушниците, които чакаха да замерят хванатия с гнили зеленчуци. Всички изгледаха с любопитство Сам, когато ги подмина — черното наметало се бе издуло след него като платно.

Влезе в зала с каменен под и високи сводести прозорци. В другия край на висок подиум седеше мъж с остро лице и дращеше в дебел тефтер. Макар да беше облечен в майстерски халат, нямаше верига на врата. Сам се окашля.

— Добро утро.

Мъжът вдигна глава и като че ли не одобри това, което видя.

— Миришеш ми на новак.

— Надявам се скоро да стана. — Сам извади писмата, които му бе дал Джон Сняг. — Тръгнах от Вала с майстер Емон, но той умря по време на пътуването. Ако може да говоря със сенешала…

— Името ти?

— Самуел. Самуел Тарли.

Мъжът вписа името му в тефтера и махна с перото към пейката до стената.

— Седни. Ще те повикат, когато решат. Сам седна на пейката.

Други идваха и си отиваха. Някои носеха писма и напускаха. Някои говореха с мъжа на подиума и той ги отпращаше през вратата зад себе си и нагоре по витото стълбище. Други сядаха на пейката при Сам и чакаха да ги повикат. Неколцина от повиканите бяха дошли след него. След като това стана за четвърти или пети път, той стана, отиде до мъжа и попита:

— Колко още ще чакам?

— Сенешалът е важна особа.

— Дошъл съм чак от Вала.

— Значи няма да ти е трудно да стигнеш малко по-далече. — Махна с перото. — На онази пейка ей там, под прозореца.