Пир за врани

— Само не я пей пред леля ми. — Джайм не му беше обръщал много внимание досега. Беше дребен човек, облечен в опърпани зелени бричове и изтъркана туника в по-светъл оттенък на зеленото, с кафяви кожени кръпки. Носът му беше дълъг и остър, усмивката — широка. Кафявата му коса падаше до яката, сплъстена и немита. „На петдесет някъде трябва да е. Странстващ арфист, похабен от живота“. — Не беше ли човек на сир Риман, когато те намерих?

— Само за две седмици.

— Очаквах, че си заминал с Фрей.

— Този нали е Фрей — отвърна певецът и кимна към лорд Емон. — А пък този замък изглежда хубаво топло местенце да изкара човек зимата. Уат Бялата усмивка замина със сир Форли и рекох да видя дали не мога да си спечеля мястото му. Уат има висок и сладък глас, за какъвто повечето от нас не можем и да се надяваме. Но аз знам два пъти повече мръсни песни от него. Да ме прощава милорд.

— Би трябвало да се уредиш чудесно с леля ми — каза Джайм. — Щом се надяваш да презимуваш тук, гледай да спечелиш благоволението на лейди Джена. Тя е важната.

— Не сте ли вие?

— Моето място е с краля. Няма да се задържа дълго тук.

— Съжалявам, че го чувам, милорд. Знам по-добри песни от „Дъждовете на Кастамийр“. Мога да ви изсвиря… о, какво ли не.

— Някой друг път. Как ти е името?

— Том от Седем потока, с ваше позволение. — Певецът почтително свали меката си шапка. — Но повечето ми викат Том Седмака.

— Сладко да пееш, Седмак.

Същата нощ Джайм сънува, че пак е във Великата септа на Белор и пак стои на бдение над трупа на баща си. Септата беше тиха и тъмна. Някаква жена се появи от сенките и бавно тръгна към саркофага.

— Сестро?

Но не беше Церсей. Беше цялата в сиво, сестра на мълчанието. Качулка и було скриваха лицето й, но той виждаше свещите, греещи в кладенците на очите й.

— Сестро — промълви Джайм, — какво ще искаш от мен? — Последната му дума отекна из септата, менннннннннннннннннннн.

— Не съм твоята сестра, Джайм. — Тя вдигна бялата си мека длан и избута качулката назад. — Забравил ли си ме?

„Мога ли да забравя човек, когото изобщо не съм познавал?“ Думите заседнаха в гърлото му. Познаваше я, но беше толкова отдавна…

— И своя лорд баща ли ще забравиш? Чудя се дали изобщо си го познавал истински. — Очите й бяха зелени, косата — предено злато. Не можеше да определи възрастта й. Петнайсет, помисли си. Или петдесет. Тя се изкачи по стъпалата и застана над саркофага. — Той не понасяше да му се смеят. Това мразеше най-много.

— Коя си ти? — Трябваше да го чуе от нея.

— Въпросът е ти кой си?

— Това е сън.

— Нима? — Тя се усмихна тъжно. — Преброй си ръцете, дете. „Една“. Една ръка, стиснала здраво дръжката на меча. Само една.

— В сънищата си винаги имам две ръце. — Вдигна дясната и зяпна изумен грозния чукан.

— Всички бленуваме неща, които не можем да имаме, Тивин бленуваше синът му да бъде велик рицар, дъщеря му — кралица. Мечтаеше да са толкова силни, храбри и красиви, че никой никога да не може да им се смее.

— Аз съм рицар — отвърна той. — А Церсей е кралица.

По бузата й потече сълза. Жената вдигна отново качулката и му обърна гръб. Джайм извика след нея, но тя вече се отдалечаваше, полата й шепнеше люлчини песни по пода. „Не ме оставяй“, искаше му се да извика, но тя, разбира се, отдавна ги бе оставила.

Събуди се в тъмното разтреперан. Стаята беше студена като лед. Джайм избута завивките със сакатата си ръка. Огънят в камината беше изгаснал, прозорецът бе отворен от вятъра. Той тръгна в мрака да го затвори и босото му ходило стъпи на нещо мокро. Джайм настръхна стъписан. Първата му мисъл беше за кръв, но кръвта нямаше да е толкова студена.

Беше сняг, навял през прозореца.

„Сняг в Речните земи“. Щом тук валеше, като нищо щеше да вали в Ланиспорт и в Кралски чертог. „Зимата настъпва на юг, а половината ни зърнохранилища са празни“. Всякаква реколта по нивите беше обречена. Нямаше да има повече сеитба, нямаше надежда за още една жътва. Неволно се зачуди с какво ли ще изхрани баща му кралството, но си спомни, че Тивин Ланистър е мъртъв.

На сутринта снегът беше дълбок до глезените и още по-дълбок в гората на боговете — под дърветата бяха завени преспи. Скуайърите, конярчетата и знатните пажове отново се бяха превърнали в деца в студеното бяло вълшебство и водеха войната си със снежни топки по пътеки и бойници. Джайм чуваше смеховете им. Някога, не толкова отдавна, и той щеше да прави снежни топки с тях, да замеря клатушкащия се из двора Тирион или да пусне някоя в яката на Церсей. „Само че за снежни топки трябват две ръце“.

Някой почука на вратата.

— Виж кой е, Пек.

Беше старият майстер на Речен пад, стискаше писмо в сбръчканата си ръка. Лицето му беше бяло като току-що навалелия сняг.

— Знам — каза Джайм. — Дошъл е бял гарван от Цитаделата. Зимата е дошла.

— Не, милорд. От Кралски чертог. Позволих си волността… не знаех… — Подаде му писмото.