— Не ме наричай Убиец. — Сам пренебрегна шегата за вола. Пип просто си беше Пип. — Четох. Имаше една мишка…
— Не споменавай за мишки пред Грен. Страх го е от мишки.
— Не ме е страх — заяви Грен възмутено.
— Ако изядеш някоя, ще те е страх още повече.
— Ял съм повече мишки от тебе.
Ед Толет Скръбния въздъхна.
— Аз като бях момче, ядяхме мишки само на празници. Но нали бях най-малкият, все получавах опашката. Никакво месо няма на опашката.
— Къде ти е лъкът, Сам? — попита Грен. Сир Алисър го наричаше Зубъра и с всеки изтекъл ден той сякаш все повече се доближаваше до прякора си. Беше дошъл на Вала едър, но муден, с дебел врат и як в кръста, червендалест и тромав. Макар вратът му все още да почервеняваше, щом Пип му извъртеше някоя щуротия, многото часове упражнения с меча и щита бяха стегнали корема му, заякчили бяха плещите му, уширили бяха гърдите му. Беше силен, и рунтав като зубър също така.
— Ълмър те чака на стрелбището.
— Ълмър — повтори сконфузено Сам. Едва ли не първото нещо, което Джон Сняг бе направил като лорд-командир, беше да наложи ежедневни упражнения по стрелба с лък за целия гарнизон, дори за стюардите и готвачите. Стражът беше наблягал твърде много на меча и твърде малко на лъка, беше казал той, останка от времето, когато всеки един на десет братя е бил рицар, вместо един на сто. Сам разбираше разумността на този декрет, но мразеше упражненията с лък почти толкова, колкото мразеше катеренето по стълби. Когато носеше ръкавици, никога нищо не можеше да уцели, а щом ги свалеше, пръстите му се покриваха с мехури. Лъковете бяха опасни. Сатена си беше откъснал половината нокът на палеца с тетивата. — Забравих.
— Разбил си сърцето на принцесата дивачка, Убиец — каза Пип. Напоследък Вал беше започнала да ги наблюдава от прозореца на стаичката си в Кралската кула. — Гледаше и те търсеше.
— Не ме е търсила! — Сам беше говорил с Вал само два пъти, когато майстер Емон я бе навестил да се увери, че бебетата са здрави. Принцесата беше толкова хубава, че той често се улавяше, че заеква и се изчервява в присъствието й.
— Защо не? — попита Пип. — Тя иска да има деца от тебе. Може би трябва да ти викаме Сам Съблазнителя.
Сам се изчерви. Знаеше, че крал Станис има планове за Вал: тя беше спойката, с която се канеше да скрепи мира между северняците и свободния народ.
— Днес нямам време за стрелба с лък. Трябва да ида да се видя с Джон.
— Джон? Джон? Познаваме ли някой Джон, Грен?
— Има предвид лорд-командира.
— А, да! Великият лорд Сняг. Вярно бе. Защо искаш да го видиш? Той дори не може да си мърда ушите. — Пип размърда своите да покаже, че може. Бяха големи и зачервени от студа. — Той вече е истински лорд Сняг, твърде знатен е за такива като нас.
— Джон има задължения — опита се да го защити Сам. — Валът е негов, с всичко, което върви с него.
— Човек има задължения и към приятелите си също така. Ако не бяхме ние, Джанос Слинт щеше да е лорд-командирът ни. Лорд Джанос щеше да прати Сняг на патрул гол на гърба на муле. „Марш горе до Цитаделата на Крастър — щеше да му каже, — и ми донеси наметалото и ботушите на Стария мечок“. Ние го отървахме от това, но виж, сега си има твърде много задължения, за да изпие чаша греяно вино край огъня.
Грен се съгласи с него.
— Задълженията му не го задържат много от двора. Почти всеки ден излиза да се бие с някой.
Това си беше вярно, призна Сам. Веднъж, когато Джон дойде да се посъветва с майстер Емон, Сам го попита защо прекарва толкова много време в упражнения с меча.
— Стария мечок изобщо не тренираше толкова като лорд-командир — беше му изтъкнал.
В отговор Джон беше сложил Дълъг нокът в ръката на Сам. Накара го да усети лекотата на оръжието, баланса му, накара го да го завърти така, че вълните в пушливо-тъмния метал да блеснат.
— Валирианска стомана — каза му, — изкована с магия и остра като бръснач, почти несъкрушима. Мечоносецът трябва да е добър колкото меча си, Сам. Дълъг нокът е валирианска стомана, но аз не съм. Полуръката можеше да ме убие толкова лесно, колкото ти ще смачкаш буболечка.
Сам му върна меча.
— Когато се опитам да смачкам буболечка, тя винаги отлита: Най-много да си цапна ръката.
Джон се разсмя.
— Все едно. Корин можеше да ме убие толкова лесно, колкото ти ще изядеш паница с овесена каша. — Сам обичаше овесена каша, особено ако е подсладена с мед.
— Нямам време за това.
Сам остави приятелите си и се но пъти към оръжейната, стиснал книгите до гърдите си. „Аз съм щитът, който брани владенията човешки“, припомни си. И се зачуди какво ли ще кажат човеците, ако разберат, че владенията им се бранят от такива като Грен, Пип и Ед Скръбния.
Кулата на лорд-командира беше изтърбушена от пожар, а Станис Баратеон бе поискал Кралската кула за своя резиденция, тъй че Джон Сняг се беше настанил в скромното жилище на Донал Ноя зад оръжейната. Джили тъкмо напускаше, когато Сам пристигна, загърната в старото наметало, което й беше дал при бягството им от цитаделата на Крастър. Тя едва не изхвърча покрай него, но Сам я хвана за ръката и изтърва две книги от купчината.
— Джили.