Пир за врани

— Сам. — Гласът й беше прегракнал. Джили беше тъмнокоса и тъничка, с големи кафяви очи на кошута. Беше потънала в гънките на старото наметало на Сам, но въпреки това трепереше. Лицето й бе уплашено.

— Какво има? — попита я Сам. — Как са бебетата? Джили си дръпна ръката.

— Добре са, Сам. Добре са.

— С тях двете е цяло чудо, че можеш да спиш — каза й мило Сам. — Кое от двете чух снощи да плаче? Помислих си, че изобщо няма да спре.

— Момчето на Дала. Плаче, когато иска да суче. Моето… моето почти никога не плаче. Ще изгъргори понякога, но… — Очите й се напълниха със сълзи. — Трябва да вървя. Крайно време е да ги накърмя. Цялата ще се оцапам с мляко, ако не побързам. — Затича през двора, като го остави объркан.

Трябваше да се смъкне на колене, за да вдигне книгите, които беше изтървал. „Не трябваше да взимам толкова много“, каза си, докато изтупваше пръстта от „Нефритен компендиум“ на Колокво Вотар, дебел том с истории и легенди от изтока, който майстер Емон му беше заръчал да намери. Книгата изглеждаше неповредена. По-лош късмет беше извадила „Родът на Дракона, сиреч историята на дома Таргариен от Изгнанието до Възнесението, с разсъждения за живота и смъртта на драконите“ на майстер Томакс. Беше паднала разтворена и няколко страници се бяха окаляли, сред тях и една с много хубава картина на Балерион Черния ужас, изрисувана с цветни мастила. Сам се изруга, че е такъв непохватен тъпак, после приглади страниците и ги забърса от пръстта. Присъствието на Джили винаги го объркваше и причиняваше вдигане на… е, вдигания. Един Заклет брат на Нощния страж не трябваше да изпитва такива неща, каквито го караше да изпитва Джили, особено щом заговореше за гърдите си и…

— Лорд Сняг чака.

До вратите на оръжейната стояха двама стражи с черни наметала и железни полушлемове, подпрени на копията си. Този, който проговори, беше Хал Косматия. Мъли помогна на Сам да се изправи. Той изломоти едно „благодаря“ и се шмугна покрай тях, стиснал отчаяно купчината книги до гърдите си, и се запровира покрай ковачницата. На пейката беше метната полудовършена плетена ризница. Дух се беше изпънал под наковалнята и гризеше овнешки кокал, за да стигне до мозъка. Голямото бяло вълчище вдигна глава, щом Сам влезе, но не издаде и звук.

Джон седеше в стаята си зад стойките с копията и щитовете и четеше някакъв пергамент. Гарванът на лорд-командир Мормон беше кацнал на рамото му, надничаше, все едно и той чете, но щом зърна Сам, разпери криле, запляска и заграчи:

— Зъррно, зъррно!

Сам намести книгите, пъхна ръка в торбата до вратата и гребна шепа едри зърна. Гарванът кацна на китката му и взе едно от дланта му: клъвна толкова силно, че Сам изохка и дръпна ръката си. Гарванът литна, а жълтите и червени зърна се пръснаха из цялата стая.

— Затвори вратата, Сам. — На бузата на Джон още личаха белези: един орел се беше опитал да изкълве окото му. — Разкъса ли ти кожата този нещастник?

Сам остави книгите на пода и смъкна ръкавицата си.

— Да. — Призля му — Тече ми кръв!

— Всички проливаме кръвта си за Стражата. Носи по-дебели ръкавици. — Джон избута с крак един стол към него. — Седни и виж това. — Подаде му пергамента.

— Какво е това? — попита Сам. Гарванът почна да кълве зърната от рогозките.

— Хартиен щит.

Сам засмука кръвта на дланта си и зачете. Позна от пръв поглед ръката на майстер Емон. Почеркът му беше ситен и изряден, но старецът не беше могъл да види къде мастилото е капнало и тук-там бе оставил грозни петна. — Писмо до крал Томен?

— В Зимен хребет Томен се би с моя брат Бран с дървени мечове. Носеше толкова подплънки, че приличаше на пълнена гъска. Бран го събори на земята. — Джон отиде до прозореца. — Но ето, че Бран е мъртъв, а пухкавото Томенче седи на Железния трон с корона, кацнала на златните му къдрици.

„Бран не е мъртъв — дощя му се да отвърне. — Той е отвъд Вала със Студени ръце“. Думите заседнаха в гърлото му. „Заклех се да не казвам“.

— Не си подписал писмото.

— Стария мечок помоли сто пъти Железния трон за помощ. Изпратиха му Джанос Слинт. Никакво писмо няма да накара Ланистърите да ни заобичат повече. Не и след като чуят, че помагаме на Станис.

— Само за да пазим Вала, не и в бунта му. — Сам отново прочете набързо писмото. — Точно това се казва тук.

— Разликата може и да убегне на лорд Тивин. — Джон взе писмото. — Защо да ни помага сега? Никога не го е правил.

— Ами, едва ли ще иска да заговорят, че Станис е дошъл да защити кралството, докато крал Томен си играе с играчките си. Това би навлякло присмех на дома Ланистър.

— Смърт и разруха искам да навлека на дома Ланистър, не присмех. — Джон вдигна писмото и зачете: — „Нощният страж не се меси във войните на Седемте кралства. Ние сме дали клетва пред владенията, а владенията сега са изправени пред смъртна опасност. Станис Баратеон ни помага срещу враговете ни отвъд Вала, макар да не сме негови хора…“

— Ами, наистина не сме, нали? — отвърна Сам и се завъртя смутено в стола.

— Дадох на Станис храна, подслон и Нощната крепост, и съгласие да засели от свободния народ в Дара. Това е всичко.