Пир за врани

Мое к-к-копеле. — Вярно, беше го казал, но… „Всичката тази вода. Може да се удавя. Винаги потъват кораби, а есента е бурен сезон“. Джили обаче щеше да е с него, а бебето щеше да отрасте в безопасност. — Да, аз… майка ми и сестра ми ще помогнат на Джили с детето. — „Мога да пратя писмо, няма нужда сам да ходя в Рогов хълм“. — Дареон може да я отведе до Староград не по-зле от мен. Аз… упражнявам се в стрелбата всеки следобед с Ълмър, както заповядахте… е, освен когато съм в подземията, но вие ми казахте да търся за Другите. От лъка раменете ме заболяват и ми излизат мехури на пръстите. — Показа на Джон един, който се беше спукал. — Но продължавам да се упражнявам. Вече улучвам по-често мишената, но още съм си най-лошият стрелец, който някога е изпъвал лък. Разказите на Ълмър ми харесват обаче. Някой трябва да ги запише и да ги сложи в книга.

— Ще го направиш. В Цитаделата имат и дергамент, и мастило, както и лъкове. Ще очаквам да продължиш с упражненията си. Сам, Нощният страж има стотици мъже, които могат да стрелят, но само шепа могат да четат и да пишат. Имам нужда от тебе като новия ми майстер.

Думата го накара да трепне. „Не, тате, моля те, няма да я казвам повече, кълна се в Седмината. Пусни ме, моля те, пусни ме“.

— Милорд, аз… книгите…

— …ще са тук, когато се върнеш при нас.

Сам се опипа по гърлото. Почти усещаше там веригата, задушаваше го.

— Милорд, Цитаделата… там те карат да режеш трупове. — „Карат те да носиш верига на врата. Като искаш верига, ела с мен“. Три дни и три нощи Сам беше хлипал, докато не заспа от умора, с прангите на ръката и единия крак, приковани към стената. Веригата на гърлото му беше толкова стегната, че разкъсваше кожата, и щом завъртеше глава насън не накъдето трябва, спираше дишането му. — Не мога да нося верига.

— Можеш. И ще носиш. Майстер Емон е стар и сляп. Силата му го напуска. Кой ще заеме мястото му, когато умре? Майстер Мълин в Сенчестата кула е повече боец, отколкото схолар, а майстер Хармън Източен страж е повече пиян, отколкото трезвен.

— Ако помолите Цитаделата за още майстери…

— Мисля да го направя. Ще ни трябва всеки. Но не е толкова лесно да се замести Емон Таргариен. — Джон изглеждаше озадачен. — Бях сигурен, че ще ти хареса. В Цитаделата има толкова много книги, че никой не може да се надява да ги изчете всички. Там ще си добре Сам. Знам, че ще си.

— Не. Книгите мога да чета, но… един м-майстер трябва да е лечител, а аз като видя к-кръв, припадам. — Вдигна разтрепераната си ръка, та Джон да я види. — Аз съм Сам Страхливеца, не съм Сам Убиеца.

— Страхливец ли? От какво те е страх? От старческо хокане? Сам, ти видя превъплъщенците, когато връхлетяха на Юмрука, вълна от оживели мъртъвци с черни ръце и яркосини очи. Ти уби Друг.

— Беше д-д-драконовото стъкло, не аз.

— Млъкни. Ти излъга и скрои заговор, за да ме направиш лорд-командир. Ще ми се подчиниш. Ще отидеш в Цитаделата и ще си изковеш верига, а ако трябва да режеш трупове — така да бъде. В Староград поне труповете няма да възразят.

„Той не разбира.“

— Милорд — каза Сам, — б-баща ми, лорд Рандил, т-той, т-той… животът на един майстер е живот в робство. — Знаеше, че дърдори безсмислици. — Никой син на дома Тарли никога не е носил верига. Мъжете на Рогов хълм не се кланят и не пълзят пред дребни лордчета. „Ако искаш верига, ела с мен“. — Джон, не мога да се опълча на баща ми.

„Джон“, беше казал, но Джон вече го нямаше. Сега срещу него стоеше лорд Сняг, със сиви, корави като лед очи.

— Ти нямаш баща — заяви лорд Сняг. — Само братя. Животът ти принадлежи на Нощния страж, така че иди и си напъхай бельото в някоя торба с всичко, което държиш да си вземеш за Староград. Тръгвате един час преди разсъмване. И още една заповед. От днес нататък няма да се наричаш страхливец. През изминалата година се изправи пред повече страхотии, отколкото повечето мъже са виждали през живота си. Можеш да се оправиш и с Цитаделата, но ще се оправиш като Заклет брат на Нощния страж. Не мога да ти заповядам да бъдеш храбър, но мога да ти заповядам да криеш страховете си. Ти изрече думите, Сам. Забрави ли?

„Аз съм мечът в тъмнината“. Но хич го нямаше с меча, а тъмнината го плашеше.

— Щ-ще се опитам.

— Няма да се опиташ. Ще се подчиниш.

— Подчинишш. — Гарванът на Мормон плесна с големите си черни криле.

— Както заповяда милорд. А-знае ли… знае ли майстер Емон?

— Идеята беше колкото моя, толкова и негова. — Джон му отвори вратата. — Никакви сбогувания. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Час преди съмване, при задния двор.