Пир за врани

„Зимен хребет е изгорял и рухнал“, напомни си Аря. Баба Нан, както и майстер Лувин, и двамата бяха мъртви най-вероятно, както и Санса. Нямаше полза да мисли за тях. „Всички хора трябва да умрат“. Точно това означаваха думите, думите, на които Джакен Х’гхар я беше научил, когато й даде изтърканата желязна монета. Откакто напуснаха Солниците, беше научила още браавошки думи, думи за моля и „благодаря“, и за „море“ и за „звезда“, и „огнено вино“, но стигна до тях, като знаеше, че всички хора трябва да умрат. Повечето от екипажа на „Дъщерята“ знаеха по някоя и друга приказка на общата реч от нощите на брега в Староград, Кралски чертог и Девичето езеро, макар че само капитанът и синовете му я говореха достатъчно добре, за да си приказват с нея. Деньо беше най-малкият от тези синове, пълничко весело дванайсетгодишно момче, което поддържаше каютата на баща си и помагаше на най-големия си брат в сметките.

— Надявам се, че вашият Титан не е гладен — каза Аря.

— Гладен ли? — Деньо я погледна объркано.

— Няма значение. — Дори Титанът наистина да ядеше сочна розова момичешка плът, Аря нямаше да се уплаши от него. Беше кльощава, неподходяща храна за великан, пък и почти на единайсет вече, направо пораснала жена. „А и Солничката не е благородничка“. — Вашият Титан богът на Браавос ли е? — попита тя. — Или си имате Седмината?

— Всички богове се почитат в Браавос. — Капитанският син обичаше да говори за своя град почти толкова, колкото обичаше да говори за бащиния си кораб. — Твоите Седмина имат септа тук, Задморската септа, но там се кланят само вестерошки моряци.

„Не са моите Седмина. Бяха боговете на майка ми, но позволиха Фрей да я убият в Близнаците“. Зачуди се дали в Браавос ще намери божия дъбрава, с язово дърво в сърцето й. Деньо може би знаеше, но тя не можеше да го попита. Солничката беше от Солниците, а какво можеше да знае едно момиче от Солниците за старите богове на Севера? „Старите богове са мъртви — каза си тя. — И мама и татко, и Роб, и Бран, и Рикон, всички са мъртви“. Помнеше как, преди много време, баща й казваше, че щом задухат студените ветрове, самотният вълк умира, а глутницата оцелява. Всъщност беше обратното. Аря, самотният вълк, все още беше жива, а вълците от глутницата ги бяха хванали, бяха ги убили и ги бяха одрали.

— Лунните певци са ни довели до това убежище и драконите на Валирия не са могли да ни намерят — заговори Деньо. — Най-големият храм е техният. Ние почитаме и Бащата на Водите, но неговият дом се строи наново всеки път, когато си вземе невяста. Останалите богове живеят заедно на едно островче в центъра на града. Там ще намериш своя… Многоликия бог.

Очите на Титана вече изглеждаха по-ярки и по-раздалечени. Аря не знаеше за никакъв Многолик бог, но ако отвърнеше на молитвите й, може би щеше да се окаже богът, който търсеше. „Сир Грегър — помисли тя. — Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей. Вече са само шест“. Джофри беше мъртъв, Хрътката беше посякъл Поливър, а тя самата бе намушкала Веселяка и онзи глупав скуайър с пъпката. „Нямаше да го убия, ако не ме беше сграбчил“. Хрътката умираше, когато го остави на бреговете на Тризъбеца, гореше от треска от раната си. „Трябваше да му дам дара на милостта и да забия ножа в гърлото му“.

— Солничке, виж! — Деньо я хвана под мишницата и я обърна. — Видя ли? Ето там! — Посочи й.

Мъглите се отдръпваха пред тях, дрипави сиви завеси, раздвоени от носа. „Дъщерята на Титана“ цепеше през сиво-зелените води на издутите си пурпурни криле. Аря чу над главата си крясъци на чайки. Там, където сочеше Деньо, от морето изведнъж се надигна редица скални хребети, стръмните им склонове бяха обрасли със строен бор и черен смърч. Но право напред морето ги беше прорязало и там, над откритата вода се извисяваше Титанът с горящите си очи и дългата си, развята от вятъра зелена коса.

Стоеше разкрачен над протока, стъпил върху планините от двете му страни, раменете му се извисяваха над острите зъбери. Краката му бяха изсечени от здрав камък, същия черен гранит като планините, на които стоеше, а бедрата му бяха обковани със зеленясал бронз.

Нагъдникът му също беше от бронз, както и главата, увенчана с шлем с гребен. Развятата му коса беше от конопени въжета, боядисана зелено, а в пещерните кухини на очите му горяха огромни огньове. Едната ръка се бе отпуснала на скалната вис вляво — бронзовите пръсти бяха свити около каменния връх; другата се беше изпънала нагоре във въздуха, стиснала дръжката на скършен меч.