Пир за врани

„Само малко по-голям е от статуяата на крал Белор в Кралски чертог“, каза си Аря, докато все още бяха далече в открито море. Но щом галеасът се доближи до рифовете, в които се разбиваха вълните, титанът се извиси невероятно по-голям. Бащата на Деньо зарева команди и моряците заприбираха платната. „С гребане ще преминем между краката на Титана“. Аря вече виждаше амбразурите за стрелите в огромната бронзова гръдна броня и тъмните петна по ръцете и раменете на Титана, където морските птици бяха свили гнездата си. Изви вратле нагоре. „Белор Блажения би стигнал едва до коленете му. Титанът би могъл да прекрачи стените на Зимен хребет“.

И тогава Титанът изригна могъщия си рев.

Звукът бе толкова огромен, колкото и самият той, страховито стържене и стон, толкова силни, че заглушиха дори гласа на капитана и грохота на вълните в обраслите с борове стръмнини. Хиляди морски птици се разлетяха из въздуха и Аря потръпна — а после видя, че Деньо се смее.

— Просто предупреждава Арсенала, че идваме — извика й той. — Не се плаши.

— Не се плаша — извика Аря. — Просто е много силно.

Вятърът и вълните бяха подхванали „Дъщерята на Титана“ и я тласкаха бързо към устието на канала. Двата реда гребла пореха гладко водата, разбиваха я на бяла пяна. Сянката на Титана падна над тях. За миг й се стори, че неизбежно ще се ударят в камъните под краката му. Присвита до Деньо при носа, Аря усещаше соления вкус на пръските по лицето си. Трябваше да погледне право нагоре, за да види главата на Титана. „Браавошите го хранят със сочната розова плът на благородни момиченца“, чу отново в ума си думите на баба Нан, но не беше малка и нямаше защо да се плаши от някаква си глупава статуя.

Все пак задържа ръката си на Игла, докато се плъзгаха между краката му. По вътрешната страна на грамадните каменни бедра се виждаха още прорези за стрели, а когато мачтата мина на цели десет разтега под чатала на статуята, Аря видя отворите за изливане на врящо масло под металната ризница, и бледи лица, надничащи към тях иззад железните решетки.

Най-сетне преминаха.

Сянката се вдигна, покритите с борове ридове се отдръпнаха, вятърът стихна и се озоваха в широка лагуна. Напред се издигаше друга морска стръмнина, скална грамада, стърчеше от водата като увенчан с шипове юмрук с каменни бойници, настръхнали от скорпиони, огнехвъргачки и каменомети.

— Арсеналът на Браавос — каза Деньо гордо, все едно че той го е построил. — Там за един ден могат да построят бойна галера.

Аря видя десетки галери, вързани за кейовете или накацали по платформи за спускане във водата. Боядисаните носове на други се показваха от безбройните дървени скелета по каменистите брегове като муцуни на хрътки в кучкарник, чакащи ловджийския рог да ги поведе в бяг. Опита се да ги преброи, но бяха толкова много, а по извиващия се бряг се редяха още и още пристани, докове и кейове.

Две галери излязоха да ги посрещнат — плъзгаха се по водата и белите им гребла блестяха. Капитанът им извика и техните капитани му отвърнаха. Изсвири рог. Галерите минаха от двете им страни, толкова близо, че тя чу приглушения тътен на барабаните в пурпурните им трюмове, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, като удари на живи сърца.

После галерите останаха зад тях, както и Арсеналът. Отпред лъсна граховозелена вода, като цветно стъкло. А от мокрото й лоно изникна същинският град, необятна шир от куполи, кули и мостове, сиви, зелени и червени. Стоте острова на морския Браавос.

Майстер Лувин ги беше учил за Браавос, но Аря бе забравила повечето неща, които им беше разказвал. Беше плосък град, това поне се виждаше дори отдалече, не като Кралски чертог на трите му високи хълма. Единствените хълмове тук бяха онези, които хората бяха вдигнали от тухла и гранит, бронз и мрамор. И още нещо липсваше също така, макар че й трябваха няколко мига, докато осъзнае какво е. „Градът няма стени“. Но щом го каза на Деньо, той се засмя.

— Нашите стени са направени от дърво и боядисани в пурпур — каза й. — Нашите галери са нашите стени. Други не ни трябват.

Палубата под краката им изскърца. Аря се обърна и видя, че бащата на Деньо стои над тях, в дългото си капитанско палто от тъмночервена вълна. Търговски капитан Тернесио Терис не носеше мустаци, сивата му коса бе късо подрязана, лицето му бе четвъртито, брулено от ветровете. По пътя често го беше виждала да се шегува с екипажа си, но намръщеше ли се, мъжете бягаха от него като пред буря. Сега се беше намръщил.

— Пътуването ни свършва — каза той на Аря. — Продължаваме към Митническия порт, където митничарите на Морския господар ще се качат на борда да проверят трюмовете ни. Ще е за половин ден, винаги е толкова, но ти не си длъжна да чакаш благоволението им. Събери си вещите. Ще спусна лодка и Йорко ще те закара на брега.