Пир за врани

„На брега“. Аря прехапа устна. Беше прекосила морето, за да стигне тук, но ако капитанът я бе попитал, щеше да му каже, че иска да остане на борда на „Дъщерята на Титана“. Солничка беше твърде малка за гребец, вече го знаеше, но можеше да се научи да плете въжета, да кърпи платна и да насочва кораба през големите солени морета. Деньо веднъж я беше взел със себе си горе на мачтата и тя изобщо не се уплаши, макар палубата долу да й се видя много мъничка. „Мога и сметките да събирам, и каютата да поддържам чиста“.

Но галеасът не се нуждаеше от второ момче. Освен това беше достатъчно да погледне лицето на капитана, за да разбере, че гори от нетърпение да се отърве от нея. Тъй че Аря само кимна.

— На брега — промълви тя, макар брегът да означаваше само непознати хора.

— Валар дохерис. — Той се чукна с два пръста по челото. — Моля да запомниш Тернесио Терис и услугата, която ти направи.

— Ще запомня — тихо отвърна Аря. Вятърът задърпа наметалото й с настойчивостта на призрак. Време беше да си тръгва.

„Събери си вещите“, казал й беше капитанът, но нямаше кой знае колко. Само дрехите по себе си, кесийката с монети, подаръците, които й беше дал екипажът, камата на лявото й бедро и Игла на дясното.

Лодката бе готова преди нея, а Йорко беше на веслата. Той също беше син на капитана, но по-голям от Деньо и не толкова дружелюбен. „Така и не се сбогувах с Деньо“, помисли си тя, докато се спускаше по въжената стълба. Зачуди се дали ще го види отново. „Трябваше да му кажа сбогом“.

„Дъщерята на Титана“ се смали зад тях, а градът ставаше все по-голям с всеки удар на веслата. Отдясно се виждаше пристан, плетеница от кейове, гъмжащи от тумбести китоловни съдове от Ибен, изящни като лебеди кораби от Летните острови и повече галери, колкото можеше да преброи. Вляво имаше друго, по-далечно пристанище, отвъд линията между суша и вода — там над повърхността стърчаха върховете на полупотънали сгради. Аря никога не бе виждала толкова много сгради, струпани на едно място. Кралски чертог си имаше Червената крепост и Великата септа на Белор, Драконовата яма, но Браавос явно можеше да се похвали с десетки десетки кули и дворци, също толкова големи и дори още по-големи. „Пак ще съм мишка — мрачно си помисли тя, — каквато бях в Харънхъл, преди да избягам“.

Оттам, където се издигаше Титанът, градът й бе заприличал на един голям остров, но щом доближиха, видя, че е съставен от многобройни малки островчета близо едно до друго, свързани със сводести каменни мостове, прехвърлящи безбройни канали. Отвъд пристанището зърна улици със сиви каменни къщи, построени толкова плътно, че се подпираха една-друга. Изглеждаха странно, високи по четири-пет етажа и много тесни, с островърхи керемидени покриви кривнати надолу шапки. Не се виждаха сламени покриви и само няколко дървени къщи бяха като познатите й във Вестерос. „Нямат дървета — помисли Аря. — Браавос е само камък, сив град сред зелено море“.

Йорко гребеше на север от пристаните. Влязоха в голям канал, широк зелен воден път, който водеше право към центъра на града. Минаха под сводовете на изваян каменен мост, украсен с поне стотина видове риби, раци и сепии. Отпред се появи втори мост, този път изваян на плетеница от разлистени лозници, а зад него трети, зяпнал ги с хиляди изрисувани очи. От двете им страни се отваряха устията на по-малки канали, а по тях — на още по-малки. Аря видя, че някои от къщите са построени над водните улици, превръщайки каналите в нещо като тунели. По тях навътре и навън се плъзгаха тънки лодки, наподобяващи водни змии, с нарисувани глави и извити нагоре опашки. Не бяха с весла — мъже в сиви, кафяви и тъмнозелени като мъх наметала стояха на кърмата и ги тласкаха с прътове. Видя и грамадни плоскодънни баржи, натоварени със сандъци и бурета и бутани от по двайсетина мъже с прътове от двете страни, изящни плаващи къщи с фенери от цветно стъкло, кадифени завески и бронзови фигури на носа. А в далечината, високо над каналите и къщите, се виждаше нещо като масивен каменен път, поддържан от три реда могъщи арки, които чезнеха в мъглите на юг.

— Какво е това? — попита тя и посочи натам.

— Сладководната река — отвърна Йорко. — Носи прясна вода от континента, през тинестите низини и плитчините. Хубава сладка вода за чешмите.

Аря се обърна назад. Пристанището и лагуната се бяха скрили. Напред от двете страни на канала се редяха грамадни статуи, строги каменни мъже в дълги бронзови роби, оцапани с курешки от морските птици. Някои държаха книги, други — ками, трети — чукове. Един стискаше златна звезда в изпънатата си нагоре ръка. Друг държеше обърнат каменен бокал, от който се лееше безкраен поток вода и се плискаше в канала.

— Богове ли са? — попита Аря.

— Морски господари — отвърна Йорко. — Островът на Боговете е по-натам. Виждаш ли? Шест моста по-надолу, на десния бряг. Онова там е храмът на Лунните певци.