Пир за врани

— Да настинеш ли искаш? — Нямаше да рискува: Томен не беше здрав като Джофри. — Дядо ти щеше да иска да види след себе си истински крал. Няма да се появим мокри и окаляни във Великата септа.

„Не стига, че пак трябва да нося траурното облекло“. Черното изобщо не беше щастливият й цвят. С бялата й кожа я правеше самата тя да прилича на мъртвец. Церсей беше станала цял час преди разсъмване, за да нагласи косата си, и нямаше да позволи дъждът да провали всичките й усилия.

Качиха се в носилката. Томен се намести на възглавниците и надникна към изливащия се дъжд.

— Боговете плачат за дядо. Лейди Джослин казва, че дъждовните капки са техните сълзи.

— Джослин Суифт е глупачка. Ако боговете можеха да плачат, щяха да плачат за брат ти. Дъждът си е дъжд. Дръпни пердето да не влезе повече. Тази мантия е от самурова кожа, да я намокриш ли искаш?

Томен я послуша. Кротостта му я притесняваше. Един крал трябваше да е силен. „Джофри щеше да спори. Него човек не можеше да обуздае лесно“.

— И недей да седиш така отпуснат. Ще седиш като крал. Вдигни ги тези рамене и си оправи короната. Или искаш да падне от главата — пред всичките ти лордове?

— Не искам, мамо. — Момчето се поизправи и посегна да намести короната. Короната на Джоф беше твърде голяма за него. Томен от раждането си беше склонен към пълнеене, но сега изглеждаше отслабнал. „Дали се храни добре?“ Трябваше да запомни да попита стюарда. Не можеше да рискува Томен да расте болнав, не и след като Мирцела бе в ръцете на дорнците. „С времето ще наедрее достатъчно за короната на Джоф“. Дотогава май щеше да потрябва по-малка. Трябваше да го уреди със златарите.

Носилката бавно пое надолу по Високия хълм на Егон. Пред тях яздеха двама от Кралската гвардия, бели рицари на бели коне, белите им мокри плащове бяха провиснали на раменете им. Зад тях се точеха петдесет гвардейци на Ланистър, в злато и пурпур.

Томен надникна през завеските към пустите улици.

— Мислех, че ще има повече хора. Когато умря татко, всички бяха излезли да ни гледат.

— Заради дъжда е. — Кралски чертог никога не беше хранил обич към лорд Тивин. „Но и той никога не беше искал обич“. „С обич не можеш се нахрани, нито можеш да купиш кон с нея, нито да стоплиш стаите си в студена нощ“, беше го чула веднъж да казва на Джайм — тогава брат й не беше по-голям от Томен.

Пред Великата септа на Белор сир Адам Марбранд бе изкарал повече златни плащове, отколкото бяха скърбящите. „По-късно ще дойдат още“, каза си кралицата, докато сир Мерин Трант й помагаше да слезе от носилката. Само благородници и техните лични слуги бяха допуснати на утринната служба; следобеда щеше да има друга за простолюдието, а вечерните молитви бяха открити за всички. Церсей трябваше да се върне и на нея, за да видят простосмъртните траура й. „Тълпата трябва да си получи зрелището“. Беше досадно. Държавни дела трябваше да урежда, война да печели, цяло кралство да управлява. Баща й щеше да я разбере.

Върховният септон ги посрещна горе на стълбището — превит на две старец с рехава сива брада; толкова се беше изгърбил под тежестта на пищно извезаните роби, че очите му стигаха до гърдите на кралицата… макар короната му, ефирно изделие от кристал и предено злато, да добавяше цяла стъпка и половина към височината му.

Лорд Тивин му беше дал тази корона да замести изгубената, когато тълпата бе убила предишния Върховен септон. Бяха смъкнали дебелия глупак от носилката му и го бяха разкъсали в деня, в който Мирцела отплава за Дорн. „Онзи беше голям лакомник, и сговорчив. Но този…“ Този Върховен септон беше човек на Тирион, изведнъж си спомни Церсей. Неприятна мисъл.

Петнистата старческа ръка — приличаше на кокоши крак — се показа от ръкава, обшит със златни волути и малки кристали. Церсей коленичи на мокрия мрамор, целуна пръстите му и накара Томен да стори същото. „Колко знае за мен? Колко му е казало джуджето?“ Върховният септон я придружи в септата с усмивка. Но дали беше заканителна усмивка, пълна с неизречено знание, или глупаво кривване на сбръчканите старчески устин? Не можеше да е сигурна.

Тръгнаха по Коридора на Светилниците под цветните глобуси от оловно стъкло; Церсей държеше Томен за ръка. От двете им страни крачеха Трант и Черното котле, водата капеше по пода от мокрите им плащове. Върховният септон вървеше бавно, подпираше се на тояга от язово дърво, увенчана с кристално кълбо. Придружаваха го седмина от Преблагочестивите, в бляскавите сребърни одежди. Томен носеше под самуровата мантия златоткани дрехи, кралицата — стара рокля от черно кадифе, обшита с хермелин. Не беше имало време да й ушият нова, а не можеше да носи същата, която бе облякла за Джофри, нито другата, с която бе погребала Робърт.