Пир за врани

Безшумна като сянка, Аря тръгна между редиците каменни пейки с меча в ръка. Подът беше от камък, подсказаха стъпалата й — не излъскан мрамор като във Великата септа на Белор, а нещо по-грубо. Мина покрай някакви шепнещи си жени. Въздухът беше топъл и тежък, толкова тежък, че тя се прозя. Усещаше миризмата на свещите. Стори й се непозната и отначало си го обясни с някое странно тукашно кадило, но щом навлезе по-навътре в храма, като че ли й замириса на сняг, на борови иглички и на топла гозба. „Добри миризми“, каза си Аря и се почувства малко по-смела. Достатъчно смела, за да прибере Игла в ножницата.

В центъра на храма намери водата, която беше чула: малко езерце с ширина десет стъпки, черно като мастило и осветено от смътния пламък на червени свещи. До него седеше млад мъж в сребристо наметало и тихо плачеше. Видя го как топна ръка във водата и по повърхността й пробягаха пурпурни вълнички. Когато извади пръстите си, ги заоблизва един по един. „Сигурно е жаден“. По ръба на малкия басейн имаше каменни чаши. Аря напълни една и му я занесе, да може да се напие. Младият мъж я изгледа продължително, после каза:

— Валар моргулис.

— Валар дохерис — отвърна тя.

Той отпи и пусна чашата във водата, чу се тихо пльокване. После се изправи, залитна и се хвана за корема. За миг Аря си помисли, че ще падне. Чак тогава видя тъмното петно под колана му — разшири се пред очите й.

— Намушкан си — ахна тя, но мъжът не й обърна внимание. Залитна към стената и пропълзя в една от нишите върху кораво каменно легло. Аря се огледа и видя още ниши. В някои от тях спяха старци.

„Не — прошепна в главата, й полузабравен глас. — Те са мъртви или умират“.

Нечия длан я докосна по ръката.

Аря се извъртя рязко… но беше само момиченце: бледо малко момиченце в халат със спусната качулка, който сякаш я поглъщаше, черен от дясната страна и бял от лявата. Лицето под качулката беше мършаво, с остри скули и тъмни очи, които й се сториха големи като чинии.

— Не ме пипай — предупреди Аря. — Момчето, което ме сграбчи последния път, го убих.

Момиченцето отрони някакви думи. Аря не ги разбра и попита:

— Не знаеш ли Общата реч?

— Аз я знам — отвърна глас зад нея.

Не й хареса как непрекъснато я изненадват. Мъжът, също със спусната качулка, беше висок и загърнат в по-голям двойник на черно-белия халат, който носеше момичето. Единственото, което можа да видн) под качулката, бе червеният блясък от свещите, отразен в очите му.

— Що за място е това? — попита тя.

— Място на покой. — Гласът му беше кротък. — Тук си в безопасност. Това е Къщата на Бялото и Черното, дете мое. Въпреки че си млада да търсиш милостта на Многоликия бог.

— Той като южния бог ли е, със седемте лица?

— Седем? Не. Той им безброй лица, мъничкото ми, толкова лица, колкото са звездите в небето. В Браавос хората почитат каквото поискат, но накрая на всеки път стои и чака Онзи с многото лица. И теб ще дочака един ден. Но не е нужно да бързаш към прегръдката му.

— Дойдох само за да намеря Джакен Х’гхар.

— Това име не ми е познато.

Сърцето й се сви.

— Той беше от Лорат. Косата му беше бяла от едната страна и червена от другата. Каза, че ще ме научи на тайни, и ми даде това. — беше стиснала желязната монета в юмручето си. Когато разтвори пръсти, тя се беше впила в запотената й длан.

Жрецът огледа монетата, но не посегна да я докосне. Бездомничето с големите очи също я гледаше. Накрая закачуленият мъж каза:

— Кажи ми името си, дете.

— Солничка. Дойдох от Солниците, при Тризъбеца.

Макар да не можеше да види лицето му, някак усети, че се усмихва.

— Не. Името си ми кажи.

— Гардже — отвърна тя този път.

— Истинското ти име, дете.

— Майка ми ме наричаше Нан, но ми казват Невестулка…

— Името ти.

Тя преглътна.

— Ари. Аз съм Ари.

— По-близо. А сега истината?

„Страхът реже по-дълбоко от мечове“, каза си тя.

— Аря. — Първия път прошепна думата. Втория я захвърли в лицето му. — Аз съм Аря, от дома Старк.

— Да. Но Къщата на Бялото и Черното не е място за Аря от дома Старк.

— Моля те. Нямам къде да отида.

— Страх ли те е от смъртта?

Тя прехапа устна.

— Не.

— Да видим.

Жрецът смъкна качулката си. Под нея нямаше лице; само пожълтял череп с няколко ивици кожа, все още полепнали по бузите, и бял червей, който се гърчеше от едната празна очна кухина.

— Целуни ме, дете — изграчи той с глас, сух и дрезгав като предсмъртен хрип.

„Да не мисли, че ще ме уплаши?“ Аря го целуна леко там, където трябваше да е носът, и извади с пръсти червея от окото му, за да го изяде, но той се стопи като сянка в ръката й.

Жълтият череп също се стапяше… и й се усмихна най-милият старец, когото бе виждала.

— Никой досега не се е опитвал да изяде червея ми. Гладна ли си, дете?

„Да — помисли тя. — Но не за храна“.

ЦЕРСЕЙ

Валеше студен дъжд и правеше стените и бастионите на Червената цитадела тъмни като кръв. Кралицата държеше ръката на краля и го водеше твърдо през разкаляния двор към чакащата ги носилка и ескорта.

— Чичо Джайм каза, че мога да яздя коня си и да хвърлям петачета на простолюдието — изхленчи момчето.