Пир за врани

— Не му давайте име. Не го правете, докато не навърши две години. Лош късмет е да им дадеш име, докато още сучат. Вие враните може да не знаете това, но е истина.

— Както заповядате, милейди.

Лицето на Джили се сгърчи от гняв.

— Не ме наричайте така. Аз съм майка, не лейди. Аз съм жена на Крастър и дъщеря на Крастър, и майка.

Ед Скръбния пое бебето, докато Джили се качи в двуколката и завие краката си с няколко вмирисани на мухъл кожи. На изток небето вече бе повече сиво, отколкото черно. Лю Левака нервничеше да тръгват. Ед подаде детето на Джили и тя го притисна до гръдта си. „Може би за сетен път виждам Черен замък“, помисли Сам, щом се метна на кобилата. Колкото и да беше мразил някога Черен замък, сърцето му се късаше, че го напуска.

— Е, хайде вече да свършваме — заповяда Бълвър. Изплющя камшик, двуколките бавно затрополиха по разорания път и снегът ги загьрна. Сам се задържа до Клидас, Ед Скръбния и Джон Сняг.

— Е, сбогом.

— И на теб, Сам — отвърна Ед Скръбния. — Корабът ви няма да потъне, не мисля. Те потъват само когато аз съм на борда.

Джон се беше загледал след двуколките.

— Първия път, когато видях Джили — проговори той, — беше притиснала гръб в стената на Цитаделата на Крастър, това слабичко чернокосо момиче с големия й корем, и трепереше от Дух. Той беше скочил между зайците й и мисля, че се беше уплашила да не разкъса и нея и да изгълта бебето… но не от вълка трябваше да се страхува, нали?

„Да — помисли Сам. — Крастър беше страшният, собственият й баща“.

— Тя има повече кураж, отколкото съзнава.

— Ти също, Сам. Бърз, и безопасен път, и се грижи за нея, за Емон и за детето. — Джон се усмихна, някак странно и тъжно. — И си сложи качулката. Снежинките се стапят в косата ти.

АРЯ

Смътна и далечна, светлината грееше ниско над хоризонта, пронизваше морските мъгли.

— Прилича на звезда — каза Аря.

— Звездата на дома — каза Деньо.

Баща му ревеше заповеди. По трите високи мачти щъкаха моряци, местеха се по такелажа и оправяха тежките пурпурни платна. Долу гребците издуваха гърди и напъваха мишци над двата реда тежки гребла. Палубите се наклониха с пукот, щом галеасът „Дъщерята на Титана“ завъртя на щирборд и започна да обръща.

„Звездата на дома“. Аря стоеше при носа, отпуснала ръка на позлатената статуя: девица с купа, пълна с плодове. За кратък миг си позволи да си въобрази, че онова отпред е нейният дом.

Но беше глупост. Нейния дом го нямаше, родителите й бяха мъртви и всичките й братя бяха убити, освен Джон Сняг на Вала. Там беше искала да отиде. Беше го казала на капитана, но дори желязната монета на можа да го склони. Аря като че ли така и не можеше да намери местата, до които искаше да стигне. Йорен се беше заклел да я заведе до Зимен хребет, но най-накрая се беше озовала в Харънхъл, а Йорен — в гроба. Когато избяга от Харънхъл за Речен пад, вместо това Лим, Ангай и Том Седмака я взеха в плен и я довлякоха до кухия хълм. После Хрътката я беше отвлякъл и я влачи към Близнаците. Аря го беше оставила да издъхва край реката и се отправи към Солниците — надяваше се да хване кораб за Източен крайморски страж, само че…

„Браавос може би няма да е чак толкова зле. Сирио беше от Браавос, Джакен също може да е там“. Тъкмо Джакен й беше дал желязната монета. Не й беше истински приятел като Сирио, но какво добро й бяха донесли приятелите досега? „Никакви приятели не ми трябват, докато си имам Игла“. Потърка с кокалчето на палеца гладкия ефес на меча, а й се искаше, искаше…

Честно казано, Аря не знаеше какво точно й се иска, не повече, отколкото знаеше какво я чака под онази далечна светлина. Капитанът я беше взел, но нямаше време да поговори с нея. Някои от екипажа страняха от нея, но други й даваха подаръци — сребърна вилица, ръкавици без пръсти, широка вълнена шапка, обшита с кръпки кожа. Елин от мъжете й показа как да връзва моряшки възли. Друг й сипваше малки като напръстник чашки огнено вино. По-дружелюбните се тупаха по гърдите и все повтаряха и повтаряха имената си, докато и Аря ги повтори, макар че никой изобщо не я попита за нейното. Наричаха я Солничката, защото се беше качила на борда при Солниците, близо до устието на Тризъбеца. Името не беше по-лошо от всяко хруто, поне според нея.

Угасна и последната нощна звезда… всички освен две точно напред.

— Вече са две звезди.

— Две очи — отвърна Деньо. — Титанът ни вижда.

Титанът на Браавос. В Зимен хребет баба Нан им беше разправяла истории за Титана. Беше великан, висок като планина, и всеки път, когато Браавос изпаднел в опасност, той се събуждал с огън в очите, каменните му нозе стържели и стенели, щом нагазел в морето, за да смаже враговете.

— Браавошите го хранят със сочната розова плът на благородните момиченца — завършваше Нан, а Санса изпискваше глупаво. Но майстер Лувин твърдеше, че Титанът е просто статуя, а приказките на баба Нан са просто приказки.