Пир за врани

— Вче… — Пристъпът на кашлицата го сгъна на две. — Вчера. Разбира се. — Лорд Джилс се изкашля в карето червена коприна, сигурно за да скрие кръвта в слюнката си. Церсей се престори, че не е забелязала.

„Когато умре, ще намеря някой друг“. Може би трябваше да повика обратно Кутрето. Не можеше да си представи, че на Петир Белиш ще му позволят да се задържи задълго като лорд-протектор на Долината, след като Лиза Арин беше мъртва. Владетелите на Долината вече се раздвижваха, ако можеше да се вярва на Пицел. „Успеят ли да изтръгнат от него онова нещастно момче, лорд Петир ще допълзи на четири крака“.

— Ваше величество? — Лорд Джилс пак се закашля и избърса устата си. — Може ли да… — закашля се отново — … да попитам кой… — нов пристъп го задави — … кой ще е Ръката на краля?

— Чичо ми — отвърна тя разсеяно.

Беше истинско облекчение, когато портите на Червената цитадела най-сетне се извисиха пред тях. Церей предаде Томен на грижите на кралските скуайъри и се оттегли в покоите си, за да отдъхне.

Тъкмо беше свалила обувките си, когато Джослин влезе плахо, за да й съобщи, че Кибърн моли за прием.

— Пусни го — заповяда кралицата. „Няма отдих за владетеля“. Кибърн беше стар, но в косата му все още имаше повече пепел, отколкото сняг, а бръчиците от смеха около устата му придаваха вид на любимото деденце на някое малко момиче. „Доста опърпано деденце обаче“. Яката на халата му беше протрита, а единият ръкав беше скъсан и грубо закърпен.

— Длъжен съм да помоля ваше величество за извинение — заяви той. — Бях долу в тъмниците да разследвам бягството на Дяволчето, както заповядахте.

— И какво открихте?

— В нощта, когато изчезнаха лорд Варис и брат ви, е избягал и трети човек.

— Тъмничарят, да. И какво?

— Казва се Рюген. Отговарял е за черните килии. Главният тъмничар го описва като дебел, небръснат, с дрезгав глас. Бил назначен още при стария крал, Ерис, влизал и излизал, когато си поиска. В последните години черните килии рядко са били обитавани. Другите ключари, изглежда, са се страхували от него, но никой не знае кой знае какво. Не е имал приятели, нито близки. Не е пиел, нито е посещавал бардаци. Килията му беше влажна и тъмна, а сламата, на която е спал — плесенясала. Нощното му гърне беше препълнено.

— Всичко това го знам. — Джайм беше огледал килията на Рюген, а след това я бяха претърсили и златните плащове на сир Адам.

— Да — каза Кибърн. — Но знаете ли, че под това вонящо гърне има разхлабен камък, с малка кухина под него? Като скривалище, където човек може да скрие ценности, които не иска да бъдат открити?

— Ценности? — Това беше ново. — Монети, искаш да кажеш? — През цялото време бе подозирала, че Тирион е подкупил тъмничаря си.

— Несъмнено. Разбира се, дупката беше празна. Няма съмнение, че Рюген е взел със себе си престъпно добитото съкровище, когато е избягал. Но когато се наведох с факела над дупката, видях, че нещо блесна, тъй че разрових пръстта и го извадих. — Кибърн отвори шепа та си. — Златна монета.

Злато, да. Но в мига, в който Церсей я взе, усети, че нещо не е наред. „Твърде малка е — помисли си, — и много тънка“. Монетата беше стара и изтъркана. От едната страна имаше кралско лице в профил, а от другата — отпечатък на длан.

— Това не е дракон.

— Не е — съгласи се Кибърн. — Датира отпреди Завоеванието, Ваше величество. Кралят е Гарт Дванадесети, а ръката е гербът на дома Градинар.

„От Планински рай“. Церсей стисна монетата в шепата си. „Що за предателство се крие тук?“ Мейс Тирел беше един от съдиите на Тирион и на висок глас се обяви за смъртта му. „Дали не е било заговор? Възможно ли е през цялото това време да е заговорничил с Дяволчето?“ След като Тивин Ланистър бе в гроба, лорд Тирел ставаше безспорният избор за Ръката на краля, но все пак…

— Няма да говорите за това с никого — заповяда тя.

— Ваше величество може да разчита на дискретността ми. Всеки, който язди с наемници, се научава да си държи езика зад зъбите, иначе бързо отпада.

— В моята компания — също. — Кралицата прибра монетата. Щеше да помисли за нея по-късно. — А по другия въпрос?

— Сир Грегър. — Кибърн сви рамене. — Прегледах го, както заповядахте. Отровата на копието на Пепелянката е била от мантикора от изтока, живота си съм готов да заложа на това.

— Според Пицел не е. Той каза на лорд баща ми, че отровата от мантикора убива моментално, щом стигне до сърцето.

— И е така. Но тази отрова е била притъпена някак, за да проточи смъртта на Планината.

— Притъпена? Как притъпена? С някакво друго вещество?

— Възможно е да е както предполага ваше величество, макар че в повечето случаи прибавянето на примеси в една отрова само намалява силата й. Възможно е случаят да е… не толкова естествен, да го наречем. Заклинание според мен.

„И този ли е толкова голям глупак като Пицел?“

— Искате да ми кажете, че Планината умира от някаква магия? Кибърн се престори, че не забелязва насмешката в гласа й.