Пир за врани

„Така и не каза, че се кани да убие баща ни. Иначе щях да го спра. Тогава аз щях да бъда родоубиецът, не той“.

Зачуди се къде ли се крие Варис. Началникът на слухарите благоразумно не се беше върнал в покоите си. Навярно беше взел кораб с Тирион, вместо да остане, за да отговаря на неудобни въпроси. Ако беше така, сега двамата сигурно бяха някъде в открито море и си деляха бутилка арборско златно в каютата на някоя галера.

„Освен ако брат ми не е убил и Варис и не е оставил трупа му да гние под замъка“. Можеше да минат години, преди да намерят кокалите му. Джайм беше завел долу стражи с въжета и фенери. Часове наред бяха обикаляли по криволичещи тунели, в теснини, през които едва можеше да се пропълзи, през скрити врати и тайни стълбища, и шахти, потънали в пълен мрак. Никога не се беше чувствал толкова сакат. Човек приема много неща за даденост, докато е с две ръце. Стълби например. Пълзенето дори не беше лесно — не току-така се казва „на четири крака“. Да не говорим, че не можеше да държи факел и да се катери като другите.

И всичките тези усилия за нищо. Намериха само мрак, прах и плъхове. „И дебнещи долу дракони“. Спомни си мътнооранжевия блясък на въглените в желязната паст на дракона. Мангалът огряваше пещера на дъното на една шахта, където се събираха няколко тунела. На пода й беше открил изтъркана мозайка на триглавия дракон на дома Таргариен, направена от черни и червени плочки. „Познавам те, Кралеубиецо — сякаш казваше звярът. — Тук бях през цялото време, чаках да дойдеш при мен“. И на Джайм му се струваше, че познава този глас, железните нотки на Регар, някогашния принц на Драконов камък.

Денят, когато се сбогува с Регар в двора на Червената цитадела, беше ветровит. Принцът беше облякъл черната си като нощ броня с рубинения триглав дракон, изпъкващ върху нагръдника.

— Ваша милост — помолил го беше Джайм, — разрешете този път Дари да остане да пази краля или сир Баристан. Техните плащове са бели като моя.

Принц Регар поклати глава.

— Царственият ми баща се страхува от баща ви повече, отколкото от нашия братовчед Робърт. Иска вие да сте до него, за да не може лорд Тивин да му посегне. Не смея да го лиша от тази патерица в такъв час.

Гневът на Джайм се надигна чак в гърлото.

— Не съм „патерица“. Аз съм рицар на Кралската гвардия.

— Тогава пазете краля — сряза го сир Джон Дари. — Когато си сложихте този плащ, обещахте да се подчинявате.

Регар сложи ръка на рамото на Джайм.

— Щом тази битка свърши, смятам да свикам съвет. Ще има промени. Отдавна го замислям, но… все едно, няма смисъл да говорим за непоети пътища. Ще разговаряме, щом се върна.

Това бяха последните думи на Регар Таргариен. Пред портите се беше събрала войска, друга се спускаше към Тризъбеца. Тъй че принцът на Драконов камък се метна на седлото и пое към съдбата си.

„Оказа се по-прав, отколкото си мислеше. Когато битката свърши, наистина имаше промени“.

— Ерис си въобразяваше, че нищо лошо няма да го сполети, ако ме държи до себе си — каза той на мъртвеца. — Не е ли смешно? — Лорд Тивин като че ли мислеше така — усмивката му беше станала по-широка. „Като че ли му е приятно да е мъртъв“.

Странно, но не изпитваше скръб. „Къде са сълзите ми? Къде е гневът ми?“ А гневът съвсем не беше непознато чувство за Джайм Ланистър.

— Татко — каза той на мъртвеца, — тъкмо ти ми казваше, че сълзите са белег за слабост у един мъж, тъй че не можеш да очакваш да плача за теб.

Тази сутрин бяха дошли хиляда лордове и лейди, за да минат на върволица покрай мъртвеца, а следобеда — няколко хиляди души от простолюдието. Бяха строго облечени и със строги лица, но Джайм подозираше, че много от тях се радват да видят великия мъж мъртъв. Дори в Запада към лорд Тивин изпитваха повече респект, отколкото обич, а Кралски чертог все още помнеше Грабежа.

От всички опечалени най-объркан изглеждаше Великият майстер Пицел.

— Служил съм на шестима крале — промълви той на Джайм след втората служба, докато душеше подозрително около трупа, — но тук пред нас лежи най-великият мъж, когото съм познавал. Лорд Тивин не носеше корона, но беше такъв, какъвто трябва да е един крал.

Без брадата си Пицел изглеждаше не само стар, но и немощен. „Обръсването му бе най-жестокото нещо, което направи Тирион“, помисли Джайм; знаеше какво е да загубиш част от себе си, онази част, която те прави такъв, какъвто си. Брадата на Пицел беше величествена, бяла като сняг и мека като агнешка вълна, буйно обрасла по бузите и брадичката и сипеща се на къдрици чак до пояса. Великият майстер имаше навик да я глади по време на тържествените служби; придаваше му мъдра осанка и прикриваше всички противни неща: отпуснатата кожа, провиснала под челюстта на стареца, малката му кисела уста и липсващите зъби, бръчките, брадавиците и безбройните старчески петна. Пицел се опитваше да възстанови изгубеното, но без особен успех. От сбръчканите му бузи и отпусната брадичка стърчаха само кичурчета и туфи, толкова тънки и рехави, че под тях се виждаше петнистата розова кожа.