Пир за врани

„Шестима затворници — помисли кисело Джайм. — А плащаме заплати за двайсет ключари, шестима тъмничари, главен тъмничар и Кралска справедливост“.

— Искам да разпитам тези ключари.

Ренифър остави неподостреното още перо и го изгледа учудено.

— Да ги разпитате ли, милорд?

— Чухте ме.

— Да, милорд, разбира се, но… милорд може да разпита когото пожелае, вярно, не е моя работа да казвам може ли, или не може. Но, сир, ако ми позволите дързостта, мисля, че едва ли ще ви отговорят. Те са мъртви, милорд.

— Мъртви?! По чия заповед?

— Вашата собствена, помислих, или… на краля може би? Не попитах. Не е… не е моя работа да задавам въпроси на Кралската гвардия.

Това беше сол за раната му: Церсей беше използвала неговите хора да свършат кървавата работа. Тях и скъпите на сърцето й Черни котлета.

— Безмозъчни глупаци — изръмжа след това Джайм на Борос Блънт и Озмунд Черно котле в килията, воняща на кръв и смърт. — Какво сте направили?

— Само това, което ни се каза, милорд. — Сир Борос беше по-нисък от Джайм, но по-широкоплещест. — Нейно величество го заповяда. Сестра ви.

Сир Озмунд беше пъхнал палец под колана си.

— Каза, че трябвало да заспят завинаги. И ние с братята ми се погрижихме.

„То си личи“. Единият труп се беше проснал по лице върху маса та като заспал на пир, само че локвата около главата му беше кръв, не вино. Вторият ключар беше успял да се надигне от пейката и да извади камата си, преди да го пронижат с меч в ребрата. Личеше, че неговият край е бил по-дълъг и мръсен. „Казах на Варис никой да не пострада при бягството — помисли Джайм, — но трябваше да го кажа и на брат ми и сестра ми“.

— Мръсна работа, сир.

Сир Озмунд сви рамене.

— Няма да липсват на никого. Бас слагам, че са участвали в това, с оня, дето липсва.

„Не — можеше да им каже Джайм. — Варис им е сложил нещо във виното, за да ги приспи“.

Ако е така, можехме да изтръгнем истината от тях. — „…ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно и с Лунното момче, доколкото знам…“ — Ако бях подозрителен тип, можеше да си помисля защо толкова сте бързали тези двамата да не бъдат подложени на разпит. Да не би тяхното мълчание да прикрива вашето участие в това?

Нашето?! — Черно котле едва не се задави. — Направихме само каквото нареди кралицата. Честна дума, като ваш Заклет брат.

Призрачните пръсти на Джайм потрепериха.

— Доведете тук Озни и Осфрид и почистете мръсотията, която сте направили. И следващия път, когато милата ми сестра ви заповяда да убиете човек, първо елате при мен. Иначе да не ми се мяркате пред очите, сир.

Думите отекваха в главата му в сумрака на Септата на Белор. Прозорците високо горе бяха притъмнели и се виждаше смътната светлина на далечните звезди. Слънцето беше залязло. Вонята на смърт се усилваше въпреки благовонните свещи. Миризмата напомняше на Джайм Ланистър за прохода под Златния зъбец, където бе спечелил бляскава победа в първите дни на войната. На заранта след битката враните бяха пирували с победители, както и с победени, както някога бяха пирували с Регар Таргариен след Тризъбеца. „Колко може да струва една корона, щом една врана може да се угощава с крал?“

Джайн подозираше, че и в този момент над седемте кули и купола на Септата на Белор кръжат врани, черните им криле плющят в нощния въздух и търсят пролука, за да влязат. „Всяка врана в Седемте кралства би трябвало да ти отдаде почит, татко. Ти ги хранеше добре, от Кастамийр до Черна вода“. Мисълта възрадва лорд Тивин — усмивката му се ушири още повече. „Ужас! Ухилил се е като младоженец на брачното си ложе“.

Беше толкова гротескно, че го накара да се изсмее на глас.

Звукът отекна през трансепти, крипти и параклиси, все едно че мъртвите, погребани в стените, също се смееха. „Защо не? Това е по-нелепо от уличен фарс, аз да стоя в бдение за баща, за чието убийство съм помогнал, да пращам хора да заловят брата, комуто помогнах да избяга…“ Беше заповядал на сир Адам Марбранд да претърси Улицата на Коприната.

— Надникни под всяко легло, знаеш колко си пада брат ми по курвенските бардаци.

Златните плащове щяха да намерят по-интересни неща под полите на курвите, отколкото под леглата им. Зачуди се колко ли копелета ще се родят от това безсмислено издирване.

Мислите му неволно се отклониха към Бриен Тартска. „Глупава твърдоглава грозна пачавра“. Къде ли беше сега? „Дай й сила, татко“. Почти в молитва… но бога ли призоваваше, Бащата Свише, чиято огромна позлатена статуя сияеше нд мигащата светлина на свещите в отсрещния край на септата? Или се молеше на лежащия пред него труп? „Има ли значение? Те така и не ме чуваха, нито единият, нито другият“. Воинът беше станал богът на Джайм, откакто бе пораснал достатъчно, за да може да държи меч. Други мъже можеха да бъдат бащи, синове, съпрузи, но не и Джайм Ланистър, чийто меч беше златен като косата му. Той беше воин и така щеше да е винаги.