„Би трябвало да кажа истината на Церсей. Да й призная, че аз освободих малкия ни брат от килията“. Та нали с Тирион истината вървеше толкова добре. „Аз убих гнусния ви син и сега съм тръгнал да убия и баща ви“. Джайм сякаш чуваше смеха на Дяволчето в тъмното. Огледа се, но само собственият му смях се връщаше. Затвори очи и също толкова бързо ги отвори. „Не трябва да заспивам“. Ако заспеше, можеше да засънува. О, как се кискаше Тирион… „лъжлива курва, ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле…“
В полунощ пантите на Вратите на Бащата изскърцаха и няколкостотин септони се проточиха в дълга процесия. Някои бяха със сребърните халати и кристалните диадеми, отличаващи Преблагочестивите. По-низшите им братя носеха кристалите си на кожени каишки на шиите, белите им халати бяха стегнати с колани от по седем сплита, всеки сплит в различен цвят. През Вратите на Майката от обителта си се заредиха белите септи, по седем в редица, подели тихото си песнопение, а от Стъпалата ка Странника в тънка нишка заслизаха сестрите на мълчанието. Слугините на Смъртта бяха облечени в сиво, със скрити под качулките лица и забулени така, че да се виждат само очите им. Появи се и върволица от братя, кафяви, млечножълти, ръждивочервени и дори небоядисани вълнени раса, стегнати с конопено въже. На вратовете на някои висеше чукът на Ковача, други носеха просешките си паници.
Никой от благочестивите не обърна внимание на Джайм. Обиколиха огромното пространство на септата, като спираха пред всеки олтар да отдадат почит на седемте облика на божеството. На всеки бог поднасяха жертва, на всеки изпяваха химн, гласовете им се извисяваха, звучни и тържествени. Джайм притвори очи да послуша, но отново ги отвори, щом започна да се олюлява. „Уморен съм“.
Години бяха изтекли, откакто за последен път беше стоял на бдение. „По-млад бях тогава, петнайсетгодишно момче“. Тъкмо беше заслужил бронята си, най-обикновена бяла ризница. Септата, в която бе изкарал нощта, не беше и една третина по-голяма от която и да било от седемте трансепти на Великата септа. Джайм беше положил меча си върху коленете на Воина, скупчил бе ризницата си в краката му и беше коленичил на грубия под пред олтара. Когато дойде утрото, коленете му бяха изподрани и целите в кръв.
— Всички рицари проливат кръв, Джайм — беше му казал сир Артур Дейн, като го видя. — Кръвта е печатът на нашата преданост. — С изгрева на зората го потупа по рамото; бялото острие беше толкова остро, че дори това леко докосване сряза туниката на Джайм и му пусна още кръв. Така и не го усети. Коленичил беше момче, изправи се рицар. „Младия лъв, не Кралеубиеца“.
Но това бе отдавна и момчето беше мъртво.
Така и не усети кога свършиха песнопенията. Навярно беше заспал прав. Великата септа отново бе тиха. Свещите бяха като стена от звезди, грейнали в тъмното, макар въздухът да бе натежал от вонята на смърт. Джайм размърда схванатите си пръсти на дръжката на златния меч. Може би все пак трябваше да позволи на сир Лорас да го смени. „На Церсей няма да й хареса“. Рицарят на цветята все още си беше момче, нагло и суетно, но го влечеше величието, имаше го у него порива към подвизи, достойни за Бялата книга.
Бялата книга щеше да го чака, щом свършеше това бдение, със страницата му, разтворена в ням укор. „На късове ще я съсека проклетата книга, но няма да я напълня с лъжи“. Но ако не излъжеше, какво можеше да напише освен истината?
Пред него стоеше жена.
„Пак вали“, помисли, щом видя колко е мокра. Водата се стичаше от наметалото й на локва около ходилата й. „Как е влязла? Така и не я чух да влиза“. Беше облечена като кръчмарска слугиня, в тежко грубо наметало, лошо боядисано на кафяви петна, протрито. Лицето й беше скрито под качулката, но той видя пламъчетата на свещите, затанцували в зелените езера на очите й, а когато пристъпи към него, я позна.
— Церсей. — Изрече го бавно, като човек, който се събужда от сън и все още се чуди къде е. — Какъв час е?
— Часът на вълка. — Сестра му смъкна качулката и направи гримаса. — Удавения вълк навярно. — Усмихна му се сладко. — Помниш ли първия път, когато дойдох така при теб? Беше в някакъв жалък хан на улица „Невестулка“ и облякох слугинска дреха, за да не ме познаят стражите на татко.
— Помня. Улицата беше „Змиорка“. — „Иска нещо от мен“. — Защо си тук в този час? Какво искаш от мен? — Последната дума отекна из септата, менменменменменменмен, и заглъхна до шепот. За миг си позволи да се надява, че търси само утехата на прегръдката му.
— Тихо. — Гласът й прозвуча странно… без дъх и почти уплашено. — Джайм, Кеван ми отказа. Няма да служи като Ръка. Той… той знае за нас. Каза го.
— Отказа? — Това го изненада. — Как е могъл да го научи? Трябва да е чел написаното от Станис, но там няма никакви…