Пир за врани

Главата й беше празна. „Вярно, трябваше да й измисля някакв име“. Всяко име щеше да свърши работа, но не й хрумна.

— Няма име, така ли? Хм, пътищата са пълни с безименни момичета — каза мъжът.

— Гробищата са още по-пълни — каза жена му.

Щом се разсъмна, на брустверите се появиха стражи. Селяните се накачиха по колите и заплющяха с юздите. Бриен също се качи в седлото и погледна през рамо. Повечето на опашката за Дъснъкдейл бяха селски хора с товари с плодове и зеленчук, докарани за продан. На десетина крачки по-назад на добре охранените си коне седяха двама заможни граждани, а по-назад зърна едно мършаво хлапе, яхна ло пъстър кон. От двамата рицари, сир Шадрич и Лудата мишка, нямаше и помен.

Стражите махваха небрежно на колите и ги пропускаха, но когато Бриен се приближи до портата, се озадачиха.

— Ей ти, я спри! — извика началникът. Двама мъже в плетени ризници кръстосаха копия да преградят пътя й. — За какво си тук?

— Търся владетеля на Дъскъндейл или майстера му.

Очите му се задържаха на щита й.

— Черният прилеп на Лотстон. С лоша слава е този знак.

— Не е мой. Смятам да го дам да го прерисуват.

— Тъй ли? — Началникът се почеса по наболата брада. — Сестра ми случайно върши такава работа. Ще я намериш в къщата с рисуваните врати, срещу „Седемте меча“. — Махна на стражите. — Пуснете я да мине, момчета. Пачавра.

Тунелът под стражевата къща извеждаше на пазарен площад. Влезлите преди нея вече разтоварваха стоката си и редяха по сергиите ряпа, лук и чували с ечемик. Други продаваха оръжие и броня, при това много евтино, ако се съдеше по цените, които подвикваха. „Плячкаджиите идват с враните след всяка битка“. Яздеше покрай плетени ризници, още зацапани с кафява засъхнала кръв, покрай очукани шлемове и нащърбени мечове. И дрехи можеше да се намерят: дебели наметала и оцапани връхни палта със съмнителна миризма, и ботуши. Повечето гербове й бяха познати. Металният юмрук, Еленът, Бялото слънце, Двуострата брадва — всички те бяха северняшки родове. Но бяха загинали и хора на Тарли, и много други от бурните земи. Видя червени и зелени ябълки, щит с трите мълнии на Лейгуд, конска сбруя с мравуните на Амброуз. Крачещият ловец на самия лорд Тарли се мяркаше по много нагръдни знаци, токи и кожени жакети. „Приятел или враг, на враните им е все едно“.

Можеше да се намерят щитове от бор и липа за жалки петаци, но Бриен ги подмина. Решила беше да си задържи тежкия дъбов щит, който й беше дал Джайм, същия, който беше носил от Харънхъл до Кралски чертог. Боровият щит си имаше предимства. Беше по-лек и поради това — по-лесен за носене, а мекото дърво често захващаше острието на вражеската брадва или меч. Но дъбът предлагаше повече защита, стига да си достатъчно силен да носиш тежестта му.

Дъскъндейл беше издигнат около пристанище. На север от града се издигаха варовикови скали; скалистата суша на юг засланяше закотвените кораби от бурите, връхлитащи откъм Тясното море. Замъкът гледаше към пристанището, четвъртитата му крепост и кръглите тромави кули се виждаха от всяка част на града. По пълните с хора улици беше по-лесно да вървиш, отколкото да яздиш, така че Бриен остави кобилата си в една конюшня и продължи пеш, с щита на гърба й и навитото походно одеяло под мишница.

Не беше трудно да намери капитанската сестра. „Седемте меча“ се оказа най-голямата странноприемница в града, четириетажно здание, извисило се над съседните, а двукрилата врата на къщата от другата страна на улицата беше богато изрисувана: замък сред есенна гора, дърветата бяха в златисти и ръждивочервени цветове. Около дънерите на старите дъбове пълзяха диви лози и дори жълъдите бяха изобразени грижливо и с любов. Когато се вгледа, Бриен забеляза живи същества между листата и клоните: лукаво надничаща муцуна на лисица, две врабчета на клон, а зад листата — сянка на глиган.

— Вратата ви е много красива — каза тя на тъмнокосата жена, която се отзова на почукването й. — Кой замък е това?

— Всички замъци — отвърна жената. — Единственият, който знам, е Сив форт, долу при залива. Другото си го измислих — как трябва да изглежда един замък. И дракон не съм виждала, нито грифон или еднорог. — Беше ведра и усмихната, но когато Бриен й показа щита си, лицето й помръкна. — Старата ми майка често ми разправяше, че от Харънхъл в безлунни нощи излитали гигантски прилепи да носят лоши деца на Данел Лудата, да ги вари в казаните си. Понякога ми се причува как дращят по кепенците. — Цъкна замислено с език. — Какво слагаме на негово място?

Гербът на Тарт беше каре с полета от тъмнорозово и лазур, с жълто слънце и лунен сърп. Но след като толкова хора вярваха, че е убийца, Бриен не смееше да го носи.

— Вратата ви ми напомни за един стар щит, който веднъж видях в оръжейната на баща ми. — Описа хералдическите знаци толкова добре, колкото ги помнеше.

Жената кимна.

— Това мога да го нарисувам веднага, но боята ще трябва да засъхне. Вземете си стая в „Седемте меча“, ако благоволите. Утре заран ще ви донеса щита.