Пир за врани

Гостилницата на „Седемте меча“ беше пълна. Най-близо до огъня седяха четири септи с оцапани и напрашени от пътя роби. Останалите пейки бяха пълни с местни хора: нагъваха от големи паници яхния с раци. От миризмата стомахът й заръмжа, но нямаше празни места. В този миг един глас зад гърба й я прикани:

— Милейди, елате на моето място.

Чак когато мъжът стана от пейката, Бриен забеляза, че е джудже. Нямаше и пет стъпки. Носът му беше с изпъкнали вени и топчест, зъбите — почервенели от горчивеца. Беше облечен с кафявия халат на светите братя, железният чук на Ковача се полюшваше на дебелия му врат.

— Седнете си. Мога да стоя права също като вас.

— Да, но моята глава едва ли ще се чукне в тавана. — Усмихна й се, за да покаже, че не иска да я обиди. Бриен забеляза коронката коса около бръснатото му теме. Много от светите братя носеха такива тонзури. Септа Роел й беше казвала, че това трябвало да показва, че нямат какво да крият от Бащата. „Бащата не може ли да вижда през коса?“, беше я попитала Бриен. „Глупав въпрос“. Несхватлива беше като дете — септа Роел й го беше казвала често. Сега се почувства почти толкова глупава, затова седна на мястото на дребничкия мъж в края на пейката, махна да й донесат яхния и се обърна да му благодари. — В някой свещен дом в Дъскъндейл ли служите, брате?

— Беше по-близо до Девиче езеро, милейди, но вълците ни го изгориха — отвърна той и отхапа от комата, който държеше. — Престроихме го, колкото можахме, но пък после дойдоха някакви наемници. Не знам чии хора бяха, но ни взеха свинете и избиха братята. Сврях се в една хралупа и се скрих, но другите бяха много едри и нямаше къде да се скрият. Доста време ми отне, докато ги заровя всичките, но Ковача ми даде сила. После изрових парите, дето ги беше скрил Старият брат, и тръгнах сам.

— Срещнах някои братя, запътили се бяха за Кралски чертог.

— Да, стотици има по пътищата. Не само братя. Септони също, и прости хорица. Врабци. И аз май съм врабец вече. Добре, че Ковача ме е направил дребен. — Джуджето се засмя. — А вашата тъжна история каква е, милейди?

— Търся сестра си. От знатен род е, едва на тринайсет години, хубава девица със сини очи и кестенява коса. Може да сте я виждали по пътя с един мъж. Рицар — или шут. Злато има за този, който ми помогне да я намеря.

— Злато? — Братът се усмихна с червеникавата си усмивка. — Една паница от тази рачешка яхния ще е достатъчна награда за мен, но за жалост не мога да ви помогна. Смешници съм срещал, и то много, но не и много хубави девици. — Кривна глава и добави замислено: — Всъщност в Девиче езеро имаше един шут. Беше навлякъл мръсни дрипи, но отдолу носеше шутовско облекло.

„Донтос Холард носил ли е шутовско облекло?“ Никой не беше й казал, че носи, но и никой не го беше отрекъл. Защо обаче ще облича дрипи отгоре? Дали някакво нещастие го бе сполетяло със Санса, след като бяха избягали от Кралски чертог? При толкова опасни пътища като нищо можеше да е. „Но може изобщо да не е той“.

— Този шут беше ли с червен нос, целият в жилки?

— Виж, за това не мога да се закълна. Признавам, не му обърнах много внимание. В Девичето отидох, след като зарових братята, мислех, че може да намеря кораб за Кралски чертог. Първо го зърнах при кейовете. Потаен ми се стори, и като че ли гледаше да избягва стражите на лорд Тарли. По-късно го срещнах отново, в „Миризливата гъска“.

— „Миризливата гъска“ ли?

— Противно място — призна дребосъкът. — Хората на лорд Тарли патрулират на пристанището на Девиче езеро, но „Гъската“ винаги е пълна с моряци, а се знае, че моряците взимат хора контрабанда на корабите, стига цената да е добра. Та този шут търсеше превоз за трима през Тясното море. Често го виждах там да говори с гребци от галерите. Понякога изпиваше по някоя смешна песен.

— Търсил е превоз за трима? Не за двама?

— За трима, милейди. За това мога да се закълна, в Седмината. „Трима — помисли тя. — Санса, сир Донтос… но кой може да е бил третият? Дяволчето?“

— Шутът намери ли си кораб?

— Виж, това не мога да кажа — отвърна джуджето. — Но една нощ войници на лорд Тарли дойдоха в „Гъската“ да го търсят, а после чух един тип да се хвали, че бил изхитрил шут и можел да го докаже със злато. Беше пиян и черпеше всички.

— Изхитрил е шут? Какво е имал предвид?

— Не мога да ви кажа. Но се казваше Дик Чевръстия, това го помня. — Джуджето разпери ръце. — Боя се, че само това мога да ви прелложа, освен молитвата на един малък човек.

Вярна на думата си, Бриен му поръча яхния с раци и хляб, и чаша вино отгоре. Докато братът се хранеше, превъртя в главата си всичко, което й беше казал. „Възможно ли е Дяволчето да е тръгнал с тях?“ Ако зад бягството на Санса стоеше Тирион Ланистър, а не Донтос Холард, ставаше разбираема необходимостта да побягнат през Тясното море.

Дребосъкът довърши яхнията си и изяде и това, което беше останало в нейната паница.

— Повече трябва да ядете — каза й. — Едра жена като вас трябва да пази силата си. До Девиче езеро не е далече, но пътят напоследък е опасен.