Пир за врани

— Така е — кимна майстерът. — След като загуби заложника си, дорд Денис отвори портите и се отказа от бунта, та лорд Тивин да не съсипе града. Прегъна коляно и помоли за милост, но кралят не беше склонен към прошка. Лорд Денис загуби главата си, както и всичките му братя и сестри, чичовци и братовчеди, всички от господарския род на Дарклините. Дантелената змия беше изгорена жива, горката, но първо й отрязаха езика и женските части, с които, казват, заробила своя господар. Половината Дъскъндейл ще ти каже, че Ерис е бил твърде милостив към нея.

— И всички Холард ли?

— Опозорени и унищожени. Изковавах веригата си в Цитаделата, когато се случи това, но съм чел делата по техните съдебни процеси и наказания. Сир Джон Холард Стюарда беше женен за сестрата на лорд Денис и умря с жена си, както и синът им, наполовина Дарклин. Робин Холард беше скуайър и когато кралят бил пленен, подскачал около него и му дърпал брадата. Умря на дибата. Сир Саймън Холард бил убит от сир Баристан при бягството на краля. Земите на Холард бяха конфискувани, замъкът им съборен, селата им — опожарени. Също като Дарклините, Холардите бяха избити.

— Освен Донтос.

— Съвсем вярно. Младият Донтос е син на сир Стефон Холард, близнак на сир Саймън, умрял от треска няколко години преди това, тъй че не е участвал в Опълчването. Ерис все едно щял да вземе главата на момчето, но сир Баристан го помолил да го пощади. Кралят не можел да откаже на човека, който го спасил, тъй че Донтос бил взет в Кралски чертог за скуайър. Доколкото знам, повече не се върнал в Дъскъндейл, а и защо да го прави? Няма земи тук, нито близки или замък. Ако Донтос и това северняшко момиче са помогнали в убийството на скъпия ни крал, според мен ще се опитат да избягат от правосъдието на колкото може повече левги. Търсете ги в Староград, ако трябва, или отвъд Тясното море. В Дорн ги потърсете или на Вала. Потърсете ги другаде. — Той стана. — Чувам, че гарваните ми ме викат. Ще ми простите, ако ви пожелая лек ден, нали?

Пътят обратно до хана й се стори по-дълъг, отколкото до Сивия форт. Май беше ясно, че няма да намери Санса Старк в Дъскъндейл. Ако сир Донтос я беше отвел в Староград или отвъд Тясното море, издирването й се оказваше безнадеждно. „Какво може да намери в Староград? — запита се тя. — Майстерът изобщо не я познава, нито Холард. При непознати не би могла да отиде“.

В Кралски чертог Бриен беше намерила една от бившите слугини на Санса, хванала се като перачка в един бардак.

— Служих при лорд Ренли преди Санса и двамата излязоха изменници — оплака се горчиво Брела. — Сега никой лорд няма да ме вземе, затова трябва да пера за курветините. — Но когато Бриен я запита за Санса, отвърна: — Ще ви кажа същото, каквото казах и на лорд Тивин. Това момиче все се молеше. Ходеше в септата да си запали свещите като порядъчна дама, но почти всяка нощ ходеше в божията дъбрава. Върнала се е в Севера, така мисля. Там са нейните богове.

Северът обаче беше огромен, а Бриен представа нямаше на кого от бащините й знаменосци Санса би била най-склонна да се довери. „Или ще търси родствениците си?“ Макар всички близки на Санса да бяха избити, Бриен знаеше, че все още си има чичо и копеле брат на Вала — служеха в Нощния страж. Друг неин чичо, Едмур Тъли, беше пленник в Близнаците, но неговият чичо, сир Бриндън, все още държеше Речен пад. А по-малката сестра на лейди Кейтлин властваше в Долината. „Родната кръв зове“. Санса като нищо можеше да е избягала при някой от тях. Но при кого?

Валът несъмнено беше много далече, при това — сурово и мрачно място. А за да стигне до Речен пад, момичето трябваше да прекоси разкъсваните от война речни земи и да мине през обсадните линии на Ланистър. Орлово гнездо щеше да е по-просто, пък и лейди Лиза безспорно щеше да приеме сестрината си дъщеря с радост…

Уличката пред нея зави. Бриен беше сбъркала пътя. Озова се в малък разкалян двор. Три свине ровеха край нисък каменен кладенец. Едната изквича, като я видя, а старицата, която вадеше вода, вдигна глава и я изгледа подозрително.

— Какво искате?

— Търсех „Седемте меча“.

— Върнете се назад. Наляво покрай септата.

— Благодаря. — Тръгна обратно по стъпките си и на ъгъла се сблъска с някакво момче. То тупна по задник в калта. — Прощавай — измърмори тя. Беше слабичко, с права коса и ечемик под едното око. — Удари ли се? — Подаде ръка да му помогне да стане, но момчето се изниза назад на четири крака. Едва ли беше на повече от десет-дванайсет, макар да носеше плетена ризница и дълъг меч в кожена ножница, стегната на гърба. — Познавам ли те? — попита Бриен. Лицето му й се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде.

— Не. Не ме познавате. Никога не сте… — Изправи се. — П-простете. Не ви видях. — Обърна се и хукна презглава.

Нещо в него възбуди подозрението й, но не мислеше да го гони из улиците на Дъскъндейл. „Тази сутрин, пред портите, там го видях — сети се. — Яздеше пъстър кон“. И освен това като че ли го беше виждала другаде, но къде?