Пир за врани

„Знам“. Беше същият път, на който бе загинал сир Клеос Фрей, а двамата със сир Джайм ги бяха пленили Кървавите глумци. „Джайм се опита да ме убие — помисли тя, — макар да беше измършавял и слаб, а китките му бяха в пранги“. И пак едва й се размина, но това беше преди Золо да му отсече ръката. Золо, Рордж и Шагуел щяха да я изнасилят поне сто пъти, ако сир Джайм не им беше казал, че струва колкото теглото си в сапфири.

— Милейди? Изглеждате тъжна. За сестра си ли мислите? — Джуджето я пипна по ръката. — Старицата ще ви освети пътя до нея, не бойте се. Девата ще я опази жива и здрава.

— Моля се да сте прав.

— Прав съм. — Наведе глава в поклон. — Но вече трябва да тръгвам. Дълъг път ме чака до Кралски чертог.

— Имате ли кон? Муле?

— Две. — Дребният мъж се засмя. — Ей ги тука, на краката ми. Водят ме все там, където искам да ида. — Кимна отново и тръгна към вратата, поклащаше се на всяка стъпка.

Тя остана сама над чашата разредено вино. Не пиеше често, но понякога виното помагаше на стомаха й. „А аз къде искам да ида? В Девиче езеро, да търся някой си Дик Чевръстия в «Миризливата гъска»?“

Последния път, когато беше видяла Девиче езеро, градът беше в разруха. Господарят му се беше затворил в замъка си, хората му бяха измрели, избягали или се криеха. Помнеше изгорелите къщи и пустите улици, съборените и разнебитени порти. Подивели псета дебнеха зад конете им, а в захранваното от извор езеро, дало името на града, плуваха като бели лилии подути трупове. „Джайм запя «Шест девици в езерото» и се засмя, като го помолих да млъкне“. И Рандил Тарли също беше в Девиче езеро, още една причина да го отбегне. Може би щеше да е по-добре да вземе кораб до Града на гларуса или Бял пристан. „Но мога да направя и двете. Да ида в «Миризливата гъска» и да поговоря с този Дик Чевръстия, а после да намеря някой кораб в Девиче езеро да ме откара по на север“.

Гостилницата беше започнала да се опразва. Бриен разчупи къшей хляб и се заслуша в приказките по другите маси. Повечето се въртяха около смъртта на лорд Тивин Ланистър.

— Убил го е собственият му син, разправят — говореше един от местните хора, обущар, ако се можеше да се съди по външността му. — Онова гнусно дребно джудже.

— А кралят е още момче — рече най-старата от четирите септи. — Кой ще ни управлява сега, докато порасте?

— Братът на лорд Тивин — отвърна един страж. — Или онзи лорд Тирел, да речем. Или Кралеубиеца.

— Той не — заяви ханджията. — Не и оня клетвопрестъпник. — И се изплю в огъня.

Бриен пусна парчето хляб и изтупа трохите от бричовете си. Чула беше достатъчно.

През нощта й се присъни, че е в шатрата на Ренли. Всички свещи догаряха и студът около нея се сгъстяваше. Нещо се движеше в зеленикавата тъма, нещо мръсно и ужасно се беше втурнало към нейния крал. Искаше да го защити, но крайниците й се бяха сковали и смразили, а за да вдигне ръка, й трябваше повече сила, отколкото имаше. А когато мечът от сянка се вряза в зелената броня, видя, че издъхващият крал всъщност не е Ренли, а Джайм Ланистър — и тя го беше предала.

На заранта капитанската сестра я намери в гостилницата да пие мляко с мед и разбъркани три сурови яйца.

— Много красиво сте го направили — възхити се Бриен, щом видя новоизрисувания щит. Беше си повече картина, отколкото герб, и гледката я върна назад през дългите години, в прохладния сумрак на бащината оръжейна. Спомни си как бе погалила с връхчетата на пръстите си напуканата избледняла боя, зелените листа на дървото и пътя на падащата звезда.

Плати с половина отгоре над цената, за която се бяха разбрали, и окачи щита през рамо, щом излезе от хана, след като си купи от готвача хляб, сирене и брашно. Напусна града през западната порта и бавно подкара кобилата през нивя и стопанства, там, където се беше развихрила най-лютата битка, когато върху Дъскъндейл бяха връхлетели вълците.

Лорд Рандил Тарли беше командвал войската на Джофри, войска, съставена от западняци, мъже от Речните земи и от Предела. Неговите загинали бяха прибрани зад градските стени, да почиват в гробници на герои под септите на Дъскъндейл. Мъртвите северняци, далеч по-многобройни, бяха заровени в общ гроб край морето. Над каменната грамада, белязала мястото на вечния им покой, победителите бяха вдигнали прост дървен знак. Гласеше: ТУК ЛЕЖАТ ВЪЛЦИТЕ, и нищо повече. Бриен спря и изрече безмълвна молитва за тях и за Кейтлин Старк, за сина й Роб и за всички други, загинали с тях.

Спомни си нощта, в която лейди Кейтлин бе научила, че синовете й са мъртви, двете малки момчета, които бе оставила в Зимен хребет, за да ги опази. Бриен веднага бе разбрала, че се е случило нещо ужасно. Попитала я беше да не би да има лоша вест за синовете си. „Нямам вече синове освен Роб“, отвърна й лейди Старк, сякаш нож се беше забил в корема й. Бриен посегна през масата да й предложи утеха, но спря от страх, че тя ще се отдръпне. Лейди Кейтлин обърна ръцете си да й покаже белезите по дланите си от ножа. А после започна да й говори за дъщерите си.