Ако Орлово гнездо бе като много други замъци, само плъхове и тъмничари щяха да слушат пеенето на мъртвия. Стените на тъмниците бяха достатъчно дебели, за да заглушат и песни, и писъци. Но небесните килии бяха с една стена от въздух, тъй че всяка струна, на която засвиреше мъртвият, политаше на воля и отекваше от каменните рамене на Копието на великана. А песните, които избираше… Пееше за Танца на драконите, за Джонквил Красивата и нейния шут, за Джени от Старите камъни и Принца на Водните кончета. Пееше за предателства и за най-мръсни убийства, за обесени и за кървава мъст. Пееше за скръб и тъга.
Където и да отидеше, Санса не можеше да избяга от музиката. Тя отекваше нагоре по витите стъпала на кулата, намираше я гола в банята, вечеряше с нея на мръкване и се промъкваше в спалнята й, дори да затвореше здраво кепенците. Идваше в редкия студен въздух и като въздуха я смразяваше. Макар над Орлово гнездо да не беше валяло сняг, откакто лейди Лиза падна, всички нощи бяха студени до смърт.
Гласът на певеца беше силен и звучен. Според Санса звучеше по-хубаво от всякога, гласът му бе станал някак по-богат, пълен с болка, сьс страх и копнеж. Не разбираше защо боговете е трябвало да дадат такъв глас на толкова зъл човек. „Щеше насила да ме отведе на Пръстите, ако Петир не бе поставил сир Лотор да бди над мен — напомни си. — И свиреше, за да заглуши виковете ми, когато леля Лиза се опита да ме убие“.
От това слушането на песните не ставаше по-леко.
— Моля ви — замоли се тя на лорд Петир, — не можете ли да го накарате да спре?
— Дадох му думата си, миличко. — Петир Белиш, лорд на Харънхъл, сюзерен на Тризъбеца и лорд-протектор на Орлово гнездо и Долината на Арин, вдигна глава от писмото, което пишеше. Беше написал сто писма след падането на лейди Лиза. Санса беше виждала гарваните да идват и отлитат от гарванарника. — Предпочитам да търпя пеенето му, вместо да слушам риданията му.
„По-добре е, че пее, вярно, но…“
— Цяла нощ ли трябва да свири и да пее, милорд? Лорд Робърт не може да спи. Той плаче…
— … за майка си. Нищо не може да се направи, пачаврата е мъртва. — Петир сви рамене. — Няма да продължи дълго. Лорд Нестор утре се качва.
Санса беше срещала веднъж лорд Нестор Ройс, след брака на Петир с леля й. Ройс беше Пазителят на Лунните порти, големия замък, който се издигаше в подножието на планинския връх и пазеше стъпалата към Орлово гнездо. Брачната двойка му беше гостувала за една нощ, преди да започнат изкачването. Лорд Нестор я беше погледнал съвсем бегло, но очакваното му идване я ужаси. Беше също така Върховен стюард на Долината, верен васал на Джон Арин, както и на лейди Лиза.
— Но той няма… няма да позволите лорд Нестор да види Марилион, нали?
Ужасът й сигурно се изписа на лицето й, защото Петир остави перото.
— Напротив. Ще настоявам за това. — Подкани я да седне до него. — Двамата с Марилион стигнахме до споразумение. Морд може да е много убедителен. А ако нашият певец ни разочарова и запее песен, която не държим да чуем — какво пък, с теб просто трябва да кажем, че лъже. На кого според теб ще повярва лорд Нестор?
— На нас? — Много й се искаше да е сигурна.
— Разбира се. Нашите лъжи ще са изгодни за него.
В стаята беше топло, огънят пращеше весело, но въпреки това Санса потръпна.
— Да, но… ако…
— Ако лорд Нестор държи повече на честта, отколкото на изгодата ли? — Петир я прегърна през раменете. — Ако държи на истината и потърси справедливост за убитата си господарка? — Усмихна се. — Познавам го лорд Нестор, миличко. Нима мислиш, че ще му позволя да навреди на моята дъщеря?
„Не съм твоя дъщеря — помисли тя. — Аз съм Санса Старк, дъщеря съм на лорд Едард и на лейди Кейтлин, от кръвта на Зимен хребет“. Но не го каза. Ако не беше Петир Белиш, вместо Лиза Арин Санса щеше да полети в студеното синьо небе към каменната смърт на шестстотин стъпки надолу. „Толкова е храбър“. Да можеше да има неговия кураж. Искаше й се да изпълзи в леглото си, да се скрие под одеялото и да спи, да спи. След смъртта на Лиза Арин не беше спала и една цяла нощ.
— Не бихте ли могли да кажете на лорд Нестор, че съм… неразположена или…
— Ще поиска да му опишеш смъртта на Лиза.
— Милорд, ако… ако Марилион каже какво наистина…
— Ако излъже, искаш да кажеш?
— Да излъже? Да… ако излъже, ако неговият разказ противоречи на моя и лорд Нестор ме погледне в очите и види колко съм уплашена…
— Мъничко страх няма да е неуместен, Алайн. Видяла си нещо страшно. Нестор ще се трогне. — Петир се взря в очите й, все едно че ги виждаше за първи път. — Имаш очите на майка си. Честни и невинни. Сини като огряно от слънце море. Като порастеш още малко, много мъже ще се давят в тези очи.
Санса не знаеше какво да отвърне на това.
— Трябва само да кажеш на лорд Нестор същото, което разказа на лорд Робърт — продължи Петир.
„Робърт е още момче и е болен — помисли тя. — Лорд Нестор е мъж, строг и подозрителен“. Робърт не беше силен и трябваше да бъде защитен, дори от истината. „Някои лъжи са любов“, беше я уверил Петир. Санса му го напомни.