Пир за врани

— Разбира се. — Лорд Нестор Ройс беше с бичи врат, с издута гръд и оплешивяващ, с прошарена със сиво брада и строг поглед. Благоволи да сведе глава за поздрав с цял половин пръст.

Санса отвърна с реверанс: не смееше да проговори от страх, че ще каже нещо нередно. Петир й помогна:

— Миличко, бъди добро момиче и доведи лорд Робърт във Високата зала да поздрави гостите си.

— Да, татко. — Гласът й беше тънък и напрегнат. „Глас на лъжкиня — помисли си, забързана нагоре по стъпалата и по галерията към Лунната кула — Гузен глас“.

Гретчел и Мади помагаха на хленчещия Робърт Арин да се обуе. Владетелят на Орлово гнездо пак беше плакал. Очите му бяха зачервени и подпухнали, носът му — подут и сополив. От едната му ноздра беше потекъл сопол, а устните му бяха разкървавени от хапане. „Лорд Нестор не трябва да го вижда така“, помисли Санса отчаяно.

— Гретчел, донеси вода. — Хвана момчето за ръка и го качи на леглото. — Добре ли спа, миличък?

— Не. — Той подсмръкна. — Изобщо не спах, Алайн. Той пак пееше, а вратата беше заключена. Виках им да ме пуснат, но никой не дойде.

— Много лошо. — Тя натопи меката кърпа в топлата вода и почна да чисти лицето му… леко, много лекичко. Започнеше ли да търка по-силно, той можеше да се разтрепери. Момчето беше крехко и ужасно дребно за възрастта си. Беше на осем, но Санса познаваше по-големи петгодишни деца.

Устната на Робърт се кривна.

— Исках да дойда да спя при тебе.

„Знам“. Сладкият Робин обичаше да се мушва в леглото на майка си, докато тя не се омъжи за лорд Петир. След смъртта на лейди Лиза беше започнал да обикаля Орлово гнездо, за да търси други легла. Най-много харесваше леглото на Санса… и затова тя бе помолила сир Лотор Брун снощи да заключи вратата му. Нямаше да има нищо против, ако Робин спеше кротко, но той все се опитваше да я хапе по зрънцата на гърдите, а и често подмокряше леглото.

— Лорд Нестор Ройс се е качил от Портите да те види. — Санса му избърса носа.

— Не го искам! Искам приказка. Приказка за Крилатия рицар.

— После — каза Санса. — Първо трябва да се видиш с лорд Нестор.

— Лорд Нестор има брадавица — изхленчи Робърт. Страхуваше се от мъже с брадавици. — Мама казваше, че е ужасен.

— Миличкият ми сладък Робин. — Санса приглади косата му. — Липсва ти, знам. На лорд Петир също му липсва. Той я обичаше също като теб. — Това беше лъжа, макар и добронамерена. Единствената жена, която Петир изобщо бе обичал, беше убитата й майка. Сам го беше признал на лейди Лиза малко преди да я бутне от Лунната врата. „Тя беше луда и опасна. Убила е собствения си съпруг и щеше да убие и мен, ако Петир не бе дошъл да ме спаси“.

Не беше нужно обаче Робърт да знае това. Той беше само едно малко болно момче, обичало майка си.

— Ето — каза Санса, — вече приличаш на истински лорд. Мади, донеси плаща му. — Беше от агнешка вълна, мек и топъл, красиво небесносиньо, открояващо кремавия цвят на туниката му. Тя го стегна на раменете му със сребърна брошка с форма на лунен сърп и го хвана за ръката. Този път поне Робърт тръгна послушно с нея.

След падането на лейди Лиза високата зала беше стояла затворена и когато я видя пак, Санса потръпна от студ. Залата беше дълга, величествена и може би красива, но тя не обичаше да влиза тук. И в най-хубавите мигове тук беше сумрачно и студено. Тънките колони приличаха на костеливи пръсти, а сините жилки в белия мрамор й напомняха за жили по краката на стара вещица. Макар по стените да имаше над петдесет сребърни скоби, бяха запалени само десетина факли, тъй че по пода играеха сенки и изпълваха всеки ъгъл. Стъпките им заотекваха от мрамора и Санса чу вятъра, тропащ по Лунната врата. „Не бива да поглеждам към нея — каза си. — Иначе ще се разтреперя повече и от Робърт“.

С помощта на Мади настани Робърт на трона от язово дърво — на купчината възглавнички — и нареди на слугите да съобщят, че негово благородие е готов да приеме гостите си. Двама стражи в небесносини плащове разтвориха вратите в другия край на залата и Петир поведе посетителите по дългия син килим, изпънат между редиците костено-бели колони.

Момчето поздрави с пискливото си гласче лорд Нестор и изобшо не спомена за брадавицата. Когато Върховният стюард го попита за майка му, ръцете на Робърт затрепериха.

— Марилион… Марилион я хвърли от Лунната врата.

— Ваше височество видя ли как стана това? — попита сир Марвин Белмур, дългурест червенокос рицар, бивш началник на гвардията на Лиза, преди Петир да го смени със сир Лотор Брун.

— Алайн го видя — каза момчето. — И моят пастрок.

Лорд Нестор я погледна. Сир Албар, сир Марвин, майстер Колемон, всички я гледаха. „Тя беше моя леля, но искаше да ме убие — помисли Санса. — Задърпа ме към Лунната врата и се опита да ме бутне през нея. Изобщо не исках онази целувка, само си правех замък в снега“. Присви се, за да не затрепери.

— Моля да я извините, господа — тихо каза Петир Белиш. — Още я спохождат кошмари след онзи ден. Нищо чудно, че й е трудно да говори. — Пристъпи зад нея и леко я хвана за раменете. — Знам колко е трудно за теб, Алайн, но приятелите ни трябва да чуят истината.