Пир за врани

— Вярно. — Лорд Нестор стисна пергамента. — Няма да твърдя, че не съм се надявал на това. Докато лорд Джон управляваше кралството като Ръка, на мен се падна да управлявам Долината от негово име. Правех всичко, което се изискваше от мен, и не поисках нищо за себе си. В името на боговете, спечелил съм си го!

— Така е — отвърна Петир. — И сега лорд Робърт ще спи по-леко, като знае, че вие винаги сте тук, преданият приятел в подножието на неговия връх. — Вдигна чашата си. — И тъй, да вдигнем тост, милор; За дома Ройс, Пазителите на Портите на Луната… сега и завинаги — Сега и завинаги, да! — Сребърните чаши звъннаха. По-късно, много по-късно, след като гарафата с арборско златно бе изпразнена, лорд Нестор се сбогува, за да се върне при своите спътници. Санса вече почти бе заспала права и искаше само да се добере до леглото си, но Петир я хвана за кръстчето.

— Виждаш ли какви чудеса могат да се сътворят с лъжи и арборско златно?

Защо ли й се доплака? Беше добре, че Нестор Ройс е с тях.

— Всичко ли беше лъжи?

— Не всичко. Лиза често наричаше лорд Нестор „скала“, макар че според мен не звучеше като комплимент. Сина му наричаше „дръвник“. Знаеше, че лорд Нестор мечтае да държи Портите по право, като лорд не само на име, а истински, но мечтаеше за други синове и бе решила замъкът да е за по-малкия брат на Робърт. — Петир стана. — Разбираш ли какво се случи тук, Алайн?

Санса се поколеба за миг.

— Вие дадохте на лорд Нестор Портите на Луната, за да сте сигурен в неговата поддръжка.

— Така е — призна Петир. — Но нашата скала е все пак Ройс, което ще рече, че е прекалено горделив и докачлив. Ако го бях попитал за цената му, щеше да се надуе като ядосана жаба заради оскърбената си чест. Но така… той не е съвсем глупав, но лъжите, които му поднесох, бяха по-сладки от истината. Той иска да вярва, че Лиза го е ценяла над всички други свои знаменосци. Един от тези други е Бронзовия Йон, а Нестор си дава сметка, че е роден от по-долното разклонение на дома Ройс. Иска повече за своя син. Хората на честта често пъти са готови да направят за децата си неща, които не биха и помислили да направят за себе си.

Тя кимна.

— Подписът… можехте да накарате лорд Робърт да сложи подписа си и да го подпечата, но вместо това…

— …го подписах сам, като лорд-протектор. Защо?

— За да… ако ви отстранят… или убият…

— …тогава претенцията на лорд Нестор за Портите ще бъде оспорена. Гарантирам ти, това не му е убягнало. Много умно от твоя страна, че го схвана. Но друго не бих могъл и да очаквам от своята дъщеря.

Благодаря ви. — Изпита глупава гордост от това, че го беше отгатнала, но беше и объркана. — Но не съм. В смисъл — ваша дъще ря. Не истински. Искам да кажа, преструвам се, че съм Алайн, но вие знаете, че…

Кутрето опря пръст на устните й.

— Знам каквото знам, както и ти. Някои неща е най-добре да не се казват, миличко.

— Дори когато сме сами?

— Особено когато сме сами. Иначе все някой ден някой слуга ще влезе в стаята непредизвестено, или пазач зад вратата случайно ще чуе нещо, което не бива да чува. Нали не искаш още кръв на хубавите си малки ръчици, скъпа?

Лицето на Марилион сякаш заплува пред нея, с бялата превръзка над очите му. А зад него видя сир Донтос, със стрелите от арбалет още по него.

— Не — промълви Санса. — Моля ви.

— Изкушавам се да кажа, че не играем никаква игра, дъще, но игра, разбира се, има. Играта на тронове.

„Не съм молила да я играя“. Много опасна беше тази игра. „Едно подхлъзване — и съм мъртва“.

— Озуел… милорд, Озуел ме изведе с лодката от Кралски чертог в нощта, когато избягах. Той трябва да знае коя съм.

— Ако е наполовина толкова умен, колкото една овча барабонка, би могла да го помислиш. Сир Лотор също го знае. Но Озуел е на служба при мен от дълго време, а Брун по характер е мълчалив. Черно котле следи за мен Брун, а Брун следи Черно котле. „Не вярвай никому“, казвах някога на Едард Старк, но той не ме послуша. Ти си Алайн и трябва да бъдеш Алайн винаги. — Опря два пръста на лявата й гръд. — Дори тук. В сърцето си. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да си моя дъщеря в сърцето си?

— Аз… — „Не знам, милорд…“ Почти щеше да го каже, но той не искаше да чуе това. „Лъжи и арборско златно“, помисли тя. — Аз съм Алайн, татко. Коя друга може да съм?

Лорд Кутрето я целуна по бузата.

— С моя ум и с красотата на Кет светът ще бъде твой, миличко. Сега — марш в леглото.

Гретчел беше напалила огън в камината и оправяше пухеното й легло. Санса се съблече и се мушна под завивките. „Няма да пее тази нощ — помисли си. — Не и докато лорд Нестор и другите са в замъка. Няма да посмее“. Затвори очи.

Някъде през нощта се събуди, защото малкият Робърт се качи в леглото й. „Забравих да кажа на Лотор пак да го заключи“. Нищо не можеше да се направи, тъй че го гушна.

— Робин? Можеш да останеш, но не се върти. Просто затвори очи и спи, мъничък.

— Добре. — Той се сви до нея и свря глава между гърдите й. — Алайн? Ти ли си моята майка вече?

— Мисля, че да.

Ако една лъжа е добронамерена, не е нещо толкова лошо.

ДЪЩЕРЯТА НА КРАКЕНА