Пир за врани

Залата кънтеше от пиянски ревове. Всички до един бяха все далечни братовчеди, Харлоу. Всеки лорд бе окачил знамето си зад пейките, на които седяха хората му. „Твърде малко — помисли Аша Грейджой, щом погледна надолу от галерията. — Твърде, твърде малко“. Три четвърти от пейките бяха празни.

Карл Девицата й го беше казал, когато „Черният вятър“ подходи към пристана. Беше преброил корабите, вързани за кейовете под бащиния й замък, и беше свил устни.

— Не са дошли — изсумтя. — Или поне не са дошли достатъчно.

Не че грешеше, но Аша не можеше да се съгласи с него, не и на открито, където екипажът можеше да чуе. Не се съмняваше в предаността им, но дори железнородените щяха да се поколебаят да отдадат живота си за явно загубена кауза.

„Толкова малко приятели ли имам?“ Между знамената видя сребърната риба на Ботли, каменното дърво на Каменните дървета, черния левиатан на Волмарк, клуповете на Майр. Другото бяха все коси на Харлоу. Бормунд беше поставил своята на светлосиньо поле, тази на Хото бе обкръжена със зъбчата ивица, а на Рицаря беше с пъстрия паун на дома на майка му. Дори Зигфрид Среброкосия беше решил да носи герба си — две коси, кръстосани на косо раздвоено поле. Само лорд Харлоу показваше сребърната коса чисто, на тъмночерно поле, все едно че се носеше в безкрайната нощ преди зората на времето: Родрик, наричан Четеца, Владетеля на Десетте кули, лорд на Харлоу… любимият й вуйчо.

Тронът на лорд Родрик беше празен. Двете коси от ковано сребро се кръстосваха над него толкова грамадни, че дори великан щеше с мъка да борави с тях, но под тях имаше само празни възглавници. Аша не се изненада. Пирът отдавна бе приключил. Само кокали и мазни плата бяха останали по грубите маси. Останалото беше пиене, а вуйчо й никога не си беше падал по компанията на свадливи пияници.

Аша се обърна към Трите зъба, старица на страховита възраст, служила като стюард на вуйчо й още откакто я знаели като Дванайсетте зъба.

— Вуйчо ми при книгите си ли е?

— Че къде другаде да е? — Жената беше толкова стара, че един септон веднъж бе казал, че вероятно е кърмила Старицата. Беше когато на островите все още търпяха Вярата. Лорд Родрик бе задържал септони в Десетте кули: не заради душата си, а заради книгите си. — При книгите, с Ботли.

Щандартът на Ботли висеше в залата — ято сребърни риби на светлозелено поле, макар Аша да не беше видяла „Бързоперка“ сред другите бойни кораби.

— Чух, че чичо ми Вранско око заповядал да удавят Савейн Ботли.

— Тоя тука е Тристифер Ботли.

„Трие“. Зачуди се какво ли е станало с по-големия син на Савейн, Харън. „Съвсем скоро ще разбера, не се съмнявам. Неловко ще е“. Не беше виждала Трие Ботли, откакто… не, не биваше да мисли за това.

— А милейди майка ми?

— Легна си — отвърна Три зъба. — Във Вдовишката кула.

„Че къде другаде?“ Вдовицата, на която бе наречена кулата, беше леля й. Лейди Гуинис се беше върнала в траур у дома, след като съпругът й бе загинал край Светлия остров по време на първия бунт на Бейлон Грейджой. „Ще остана тук само докато ми мине скръбта — важно бе заявила тя, — макар че по право Десет кули би трябвало да е мой, защото съм със седем години по-голяма от теб“. Много години бяха изтекли оттогава, но вдовицата си стоеше, потънала в скръб, и от време на време мърмореше, че замъкът трябвало да е неин. „А сега лорд Родрик си има още една полупобъркана сестра под покрива си — помисли Аша. — Нищо чудно, че търси утеха в книгите“.

Все още беше трудно да се повярва, че крехката болнава лейди Аланис е надживяла съпруга си лорд Бейлон, който беше изглеждал толкова здрав и силен. Когато отплава в открито море на война, Аша го направи със свито сърце, от страх, че майка й като нищо може да умре, преди тя да успее да се върне. Нито веднъж не бе помисляла, че баща й също може да загине. „Удавеният бог си играе жестоки шеги с всички нас, но хората са още по-жестоки“. Внезапно връхлетяла буря и скъсано въже бяха пратили Бейлон Грейджой на смърт. „Така поне твърдят“.

За последен път беше видяла майка си, когато беше спряла в Десет кули за прясна вода, на път да удари Дълбоки лес. Аланис Харлоу изобщо не притежаваше онази красота, която ценяха певците, но дъщеря й обичаше страстното й волево лице и смеха в очите й. На това последно гостуване обаче завари лейди Аланис да седи до един прозорец, свита под купчина кожи и загледана над морето. „Моята майка ли е това, или нейният призрак?“ — помисли си, докато я целуваше по бузата.