— Когато излъгахме лорд Робърт, беше само за да го пощадим.
— А тази лъжа може да пощади нас. Иначе двамата с теб трябва да напуснем Орлово гнездо през същата врата, през която си отиде Лиза. — Петир вдигна отново перото. — Ще му поднесем лъжи и арборско златно, а той ще ги изпие жадно и ще иска още, обещавам ти.
„Той и на мен поднася лъжи“, осъзна Санса. Но бяха утешителни лъжи, и добронамерени. „Една лъжа не е нещо толкова лошо, ако е добронамерена“. Да можеше само да им повярва…
Нещата, които й беше казала леля й малко преди да падне, все още ужасно я тревожеха. „Брътвежи“, беше ги нарекъл Петир. „Жена ми беше полудяла и ти го видя“. И беше истина. „Исках само да си построя снежен замък, а тя се канеше да ме бутне през Лунната врата. Петир ме спаси. Той много обичаше майка ми и…“
И нея. Как можеше да се съмнява в това? Той я беше спасил.
„Той спаси Алайн, дъщеря си“, прошепна тънък гласец в ума й. Но тя беше и Санса… а понякога й се струваше, че лорд-протекторът също е две личности. Той беше Петир, нейният защитник, забавен и мил… но беше също и Кутрето, лордът, когото бе познавала в Кралски чертог, който се усмихваше лукаво, галеше брадата си и шепнеше в ухото на кралица Церсей. А Кутрето не й беше приятел. Когато Джоф заповяда да я набият, я защити Дяволчето, а не Кутрето. Когато Ланистърите я ожениха за Тирион въпреки волята й, я утеши сир Гарлан Галантния, не Кутрето. Кутрето не си беше вдигнал и кутрето за нея.
„Освен за да ме измъкне. Това направи за мен. Мислех, че е сир Донтос, горкичкият ми стар пиян Флориан, но през цялото време е бил Петир. Кутрето беше само маска, която е трябвало да носи“. Само дето понякога на Санса й беше трудно да различи къде свършва човекът и къде започва маската. Кутрето и лорд Петир толкова си приличаха. Сигурно щеше да избяга и от двамата, но нямаше къде да отиде. Зимен хребет беше опожарен и опустошен, Бран и Рикон — мъртви и изстинали. Роб беше предаден и убит в Близнаците, с лейди майка им. Тирион беше осъден на смърт за убийството на Джофри и ако тя се върнеше в Кралски чертог, кралицата щеше да поиска и нейната глава. Леля й, на която се беше надявала, че ще я спаси, също се бе опитала да я убие. Чичо й Едмур беше пленник на Фрей, а дядо й, — Черната риба, беше обсаден в Речен пад. „Няма място на света за мен освен тук — помисли отчаяно Санса. — И нямам истински приятел освен Петир“.
Същата нощ мъртвият пя „Денят, в който обесиха Черния Робин“, „Майчините сълзи“ и „Дъждовете на Кастамийр“. После спря за малко, но точно когато Санса започна да се унася, засвири отново. Пя „Шест скърби“, „Брулени листа“ и „Алисан“. „Толкова тъжни песни“, помисли тя. Щом затвореше очи, го виждаше в синята му небесна килия, свит в ъгъла срещу студеното черно небе, загърнат в дебела кожа и притиснал дървената си лютня до гърдите. „Не трябва да го съжалявам — каза си. — Той е суетен и жесток и скоро ще умре“. Не можеше да го спаси. А и защо да го иска? Марилион се бе опитал да я изнасили и Петир беше спасил живота й не веднъж, а два пъти. „Понякога трябва да лъжеш“. Единствено лъжите я бяха опазили жива в Кралски чертог. Ако не беше излъгала Джофри, Кралската гвардия щеше да я пребие до смърт.
След „Алисан“ певецът отново спря, достатъчно дълго, та Санса да откопчи един час отдих, но щом предутринната светлина започна да се процежда през кепенците, тя чу понеслите се отдолу тихи звуци на „В една мъглива утрин“ и веднага се събуди. Песента беше по-подходяща за жена, скръбна песен, пята от майка в утрото след ужасна битка, докато търси сред мъртвите тялото на единствения си син. „Майката пее за скръбта си по своя син — помисли Санса, — но Марилион скърби за своите пръсти и очи“. Думите летяха като стрели и я пронизваха в тъмното.
Добри мой сир, видяхте ли момчето ми? С цвета на лешник бе косата му. Той обеща ми да се върне в дома ни, в Уендиштаун.
Санса затисна глава с възглавницата с гъши пух, но полза нямаше. Денят бе дошъл, тя се беше събудила, а лорд Нестор Ройс се изкачваше към върха…
Върховният стюард и свитата му пристигнаха в Орлово гнездо късно следобед, когато долината под тях се облече в златно и червено, а вятърът се усили. Беше довел сина си, сир Албар, с още дузина рицари и двадесетина ратници. „Толкова много непознати“. Санса гледаше със свито сърце лицата им и се чудеше приятели ли са, или врагове.
Петир посрещна гостите в черен кадифен жакет със сиви ръкави, който отиваше на вълнените му бричове и придаваше известна мрачност на сиво-зелените му очи. До него стоеше майстер Колемон с веригата си с многобройните метални пластини, провесена на дългия му тънък врат. Макар майстерът да беше много висок, този, който привличаше окото, бе лорд-протекторът. Явно се беше отказал от усмивките си за този ден. Слушаше сериозно, докато Ройс представяше придружилите го рицари, след което заяви:
— Добре сте дошли, почитаеми господа. Познавате майстер Колемон, разбира се. Лорд Нестор, надявам се, че помните Алайн, извънбрачната ми дъщеря?