Пир за врани

— Санса беше мъничка дама — така й каза, — винаги мила, възпитана и изгаряща от желание да угоди. Обожаваше приказки за рицарска доблест. Като порасте, ще стане много по-красива от мен, ще видите. Обичах да я реша. Имаше кестенява коса, гъста и мека… червеното блещукаше като мед на светлината на факлите.

И за Аря й беше разказала, но Аря се беше изгубила и сигурно вече бе мъртва. Виж, Санса… „Ще я намеря, милейди — закле се Бриен пред неспокойния, дух на лейди Кейтлин. — Няма да спра да я търся. Живота си ще дам, ако потрябва, честта си, ще се откажа от всички свои мечти, но ще я намеря“.

След полето на битката пътят продължаваше покрай брега, между кипналото сиво-зелено море и низ от ниски варовикови хълмове. Бриен не беше единственият пътник по него. На много левги по крайбрежието имаше рибарски селца и хората им използваха пътя да носят рибата си на пазара. Тя подмина една продавачка на риба с двете й дъщери, запътили се към дома с празни кошове на гърбовете. В бронята й отначало я взеха за рицар, докато не видяха лицето й. Двете момичета си зашушукаха и я запоглеждаха с любопитство.

— Да сте виждали една тринайсетгодишна девица по пътя? — попита тя. — Знатна девица, със сини очи и кестенява коса? — Сир Шадрич й беше внушил да внимава, но трябваше да продължи да опитва.

— Може би пътува с един глумец. — Но те само поклатиха глави и се закикотиха зад шепите си.

В първото селце, което стигна, край нея затичаха хлапета. Беше си нахлузила шлема, жегната от кикота на рибарките по пътя, тъй че я взеха за мъж. Едно момче й предложи миди за продан, друго й предложи раци, а едно й предложи сестра си.

Бриен купи три рака от второто момче. Когато излезе от селото, заваля и вятърът взе да се усилва. „Буря иде“, помисли тя и погледна към морето. Дъждовните капки плющяха по стоманата на шлема и ушите й закънтяха, ала все пак бе по-добре, отколкото на някой кораб във вълните.

След още час езда на север пътят се раздвои до една грамада нападали камъни, белязала руините на малък замък. Дясното отклонение следваше брега, лъкатушаше покрай пясъчната ивица към нос Краклоу, пуста земя, осеяна с тресавища и залинели борове. Лявото водеше през хълмове и поля към Девиче езеро. Дъждът валеше все по-силно. Бриен слезе и поведе кобилата встрани от пътя, да подири заслон сред руините. Очертанията на стените на замъка още личаха сред храстите и буренака. Част от главната цитадела обаче още стоеше. Трите й кули бяха от гранит, като съборените стени, но зъберите бяха от жълт пясъчник. „Три корони“, помисли си тя, загледана през дъждовната пелена. „Три златни корони“. Трябваше да е било замък на Холард. Сир Донтос като нищо можеше да се е родил тук.

Поведе кобилата през развалините към главния вход на цитадела-та. От вратата бяха останали само ръждясали панти, но покривът още беше здрав и вътре бе сухо. Бриен върза кобилата за една халка в стената, смъкна шлема и тръсна косата си. Тъкмо търсеше сухи дърва за огън, когато чу тропот на копита, приближаваше се. Някакъв инстинкт я накара да се отдръпне в сенките, където не можеше да я видят от пътя. Беше същият път, по който я бяха пленили със сир Джайм. Не държеше да преживее това отново.

Ездачът беше дребен. „Лудата мишка — помисли тя, щом го видя. — Проследил ме е някак“. Ръката й сама посегна към дръжката на меча и Бриен неволно се зачуди дали сир Шадрич я мисли за лесна плячка само защото е жена. Кастеланът на лорд Грандисон веднъж бе направил тази грешка. Хъмфри Вагстаф се казваше — горделив петде сет и шест годишен старец, с нос като ястребов клюн и плешиво пет нисто теме. В деня, в който ги сгодиха, я беше предупредил, че очаква от нея да е порядъчна съпруга, като се оженят.

— Няма да търпя милейди съпругата ми да се фръцка в мъжка ризница. За това ще ми се подчиниш, инак ще съм принуден да те напердаша.

Тя беше на шестнайсет и добра с меча, но все още свенлива, въпреки силата си на учебния двор. Ала все пак беше намерила кураж да каже на сир Хъмфри, че ще приеме да я напердаши само мъж, който може да я надвие. Старият рицар посиня от яд, но се съгласи да облече бронята си, та да я научи къде е мястото на една жена. Биха се със затъпени турнирни оръжия, тъй че боздуганът й нямаше шипове. Счупи ключицата на сир Хъмфри, две ребра — и годежа. Беше третият й кандидат за съпруг, и последният. Баща й не настоя повече.

Ако наистина сир Шадрич вървеше по петите й, като нищо я чакаше схватка. Нямаше намерение да търсят Санса заедно, нито да му позволи да я проследи. Само че Шадрич явно беше опитен рицар, но пък беше дребосък. „Имам по-дълъг обхват, а би трябвало и да съм по-силна“.

По сила Бриен не отстъпваше на повечето рицари, а учителят й по оръжия неведнъж й беше казвал и че е бърза. Боговете й бяха дали и издръжливост също така, нещо, което сир Гудвин смяташе за благороден дар. Боят с меч и щит беше уморителна работа и победата често се озоваваше на страната на по-издръжливия. Сир Гудвин я беше учил да се бие предпазливо, да си пази силата и да оставя враговете си да хабят своята в свирепи атаки.