Пир за врани

Джайм изведе момчето навън. Въздухът бе толкова свеж и чист, колкото можеше да е в Кралски чертог. Кралеубиеца отведе краля настрана, далече от чужди уши, и го сложи да седне на мраморните стъпала.

— Не се уплаших — настоя момчето. — Прилоша ми от миризмата. На тебе не ти ли прилоша? Как можа да я изтърпиш, чичо, сир?

„Мирисал съм собствената си гниеща ръка, когато Варго Хоут ме накара да я нося на врата си“.

— Човек може да изтърпи почти всичко, ако потрябва — каза Джайм на сина си. „Мирисал съм печена човешка плът, когато крал Ерис опече онзи в бронята му“. — Светът е пълен с ужаси, Томен. Можеш да се бориш с тях или да им се надсмееш, или да ги гледаш, без да ги виждаш… като се отдръпнеш вътре в себе си.

Томен помисли.

— Аз… също съм се отдръпвал в себе си — призна. — Когато Джофи…

— Джофри! — Церсей стоеше над тях, вятърът плющеше в полите й. — Твоят брат се казваше Джофри. Той никога нямаше да ме посрами така.

— Без да искам. Не се уплаших, мамо. Просто лорд дядо мирише толкова лошо…

— Да не мислиш, че на мен ми мирише приятно? И аз имам нос. — Хвана го за ухото и го дръпна да стане. — И лорд Тирел има нос. Видя ли го да повръща в свещената септа? Видя ли лейди Марджери да реве като бебе?

Джайм се изправи.

— Церсей, престани. Ноздрите й се разшириха.

— Сир? Вие защо сте тук? Заклехте се да стоите в бдение над баща ни, докато не свърши утринната служба, доколкото помня.

— Тя свърши. Идете го вижте.

— Не. Седем дни и седем нощи казахте. Вярвам, че лорд-командирът не е забравил да брои до седем. Вземете пръстите на ръката си и добавете два.

Други вече бяха започнали да излизат на площада, подгонени от зловонието в септата.

— Церсей, по-тихо — предупреди Джайм. — Лорд Тирел идва насам.

Това поне стигна до ума й. Кралицата дръпна Томен до себе си. Мейс Тирел се поклони пред тях.

— Негово величество е добре, надявам се?

— Кралят е съкрушен от скръб — отвърна Церсей.

— Като всички нас. Мога ли да направя нещо за…

Високо над главите им изграчи врана. Беше кацнала на статуята на крал Белор и сереше върху святата му глава.

— За Томен можете да направите много и много, милорд — каза Джайм. — Може би ще удостоите нейно величество да вечеряте с нея след вечерните служби?

Церсей му хвърли изпепеляващ поглед, но поне намери благоразумие да замълчи.

— Вечеря? — Тирел като че ли се стъписа. — Ами… разбира се, за нас с милейди съпругата ми ще е чест.

Кралицата се усмихна насила и вежливо потвърди поканата. Но щом Тирел се отдалечи, а Томен тръгна със сир Адам Марбранд, изръмжа ядосано:

— Пиян ли сте, или бълнувате, сир? Мога ли да знам защо според вас трябва да вечерям с този алчен глупак и вдетинената му жена? — Вятърът разроши златната й коса. — Няма да го назнача за Ръка, ако това е…

— Тирел ти е нужен — прекъсна я Джайм. — Помоли го да завземе Бурен край за Томен. Поласкай го и му кажи, че ти трябва на бойното поле, да замести баща ни. Мейс си въобразява, че е велик войн. Или ще ти осигури Бурен край, или ще го оплеска и ще изглежда глупак. И в двата случая печелиш.

— Бурен край? — Церсей помисли. — Да, но… лорд Тирел ясно даде да се разбере, че няма да напусне Кралски чертог, докато Томен не се ожени за Марджери.

Джайм въздъхна.

— Тогава нека се оженят. Ще минат години, докато Томен порасне достатъчно, за да консумира брака. А дотогава съюзът винаги може да се разтрогне. Дай на Тирел сватбата му и го отпрати да си играе на война.

По лицето на сестра му пропълзя хитра усмивка.

— Дори обсадите крият опасности. Какво пък, нашият владетел на Планински рай може дори да загуби живота си в такава авантюра.

— Риска го има — призна Джайм. — Особено ако този път търпението му изневери и реши да щурмува портата.

Церсей го изгледа продължително.

— Знаеш ли, за миг сякаш чух баща ни.

БРИЕН

Портите на Дъскъндейл бяха затворени и залостени. Градските стени сияеха бледо в предутринния сумрак. По зъберите им като призрачни стражи се движеха облачета мъгла. Пред портите бяха спрели десетина двуколки и волски коли — чакаха да изгрее слънцето. Бриен зае мястото си зад една, натоварена с ряпа. Прасците я боляха и беше добре, че можеше да слезе от коня да се поразтъпче. Скоро от горите изтрополи друга двуколка. Когато небето взе да просветлява, опашката се беше проточила на четвърт миля назад.

Селските хорица я поглеждаха с любопитство, но никой не я заговаряше. „Аз трябва да ги заговоря“, каза си Бриен, но откакто се помнеше, й беше трудно да заговори непознати. Още като момиче си беше срамежлива. Презрителните насмешки през всичките тези години я бяха направили още по-свита. „Трябва да разпитам за Санса, Иначе как ще я намеря?“ Окашля се. Жената, към която се обърна седеше на задницата на колата с ряпа.

— Да сте виждали сестра ми по пътя? Млада девица, тринайсетгодишна и хубаволика, със сини очи и кестенява коса. Вероятно пътува с един пиян рицар.

Жената поклати глава, но мъжът й отвърна вместо нея:

— Щом е тъй, значи не е девица, мене ако питаш. Има ли си име горкото момиче?