Питър Пан

Мисис Дарлинг изпищя и сякаш в отговор вратата се отвори и Нана влезе — прибираше се от прекараната вън от къщи свободна вечер. Тя изръмжа и скочи към момчето, но то в същия миг излетя през прозореца. Мисис Дарлинг изпищя повторно, този път заради него, защото помисли, че то ще се убие. Изтича бързо на улицата, но малкото момче го нямаше там. Тя погледна нагоре и в черната нощ не видя нищо освен малката светлинка, която й се стори като падаща звезда.

Върна се в детската стая, където завари Нана, захапала в устата си нещо, което се оказа сянката на момчето. Когато то подскочи и побягна, Нана бързо блъсна прозореца — закъсня един миг и не можа да хване момчето, но сянката му не успя да мине — прозорецът се затръшна и я откъсна.

Можете да бъдете сигурни, че мисис Дарлинг я разгледа много внимателно — беше най-обикновена сянка.

У Нана нямаше никакво съмнение какво трябва да направи със сянката. Тя я простря на перваза на прозореца, с което искаше да каже: „Момчето сигурно ще се върне да си я потърси. Като я оставим тук, то лесно може да си я прибере, без да уплаши децата.“

За нещастие обаче, мисис Дарлинг не можеше да я остави да виси отвън: хората ще си помислят, че тя е простряла пране на прозореца, както правят в бедняшките къщи. Искаше да я покаже на мистър Дарлинг, но в момента той пресмяташе колко ще струват зимните палта на Джон и Майкъл — беше му пламнала главата, та я бе увил с мокър пешкир, за да му се проясни умът. Срамота щеше да бъде да го безпокои тъкмо сега; а освен това тя знаеше много добре какво ще каже той: „Така е, като имаме куче за бавачка“. Затова тя реши да сгъне внимателно сянката и да я прибере в едно чекмедже, докато се яви подходящ случай да каже на мъжа си. „О, господи, какви работи!“ — помисли си тя.

Случаят се яви след една седмица — в онзи петък, който никога нямаше да забравят. Петък беше, разбира се.

— Трябваше особено да внимавам в петъчен ден — казваше тя по-късно на мъжа си, докато Нана стоеше от другата й страна и й държеше ръката.

— О, не, не — възразяваше мистър Дарлинг, — аз съм виновен за всичко. Аз, Джордж Дарлинг, съм причина за нещастието. Меа culpa, mea culpa!1 — Той учил латински в училище.

Тъй седяха всяка вечер и си спомняха за онзи съдбоносен петък, докато всички подробности на случката така се запечатаха в мозъците им, че излязоха чак от другата страна, както гербът на лоша монета личи и на обратната й страна.

— Ако не бях приела поканата да вечеряме у съседите на номер двадесет и седем, това нямаше да се случи — въздишаше мисис Дарлинг.

— Ако не бях изсипал лекарството си в паницата на Нана… — добавяше мистър Дарлинг.

— Ако се бях престорила, че ми харесва лекарството — казваха влажните очи на Нана.

— Всичко стана, защото толкова обичам да ходя на гости.

— Всичко е заради моята пагубна дарба да правя шеги.

— И защото толкова се засягам от дребни неща, мои скъпи господарю и господарке.

И тогава един или друг от тях се разплакваше, особено Нана, когато си помислеше: „Вярно е, вярно е, не трябваше да вземат куче за бавачка“, и често пъти сам мистър Дарлинг избърсваше очите й с носната си кърпичка.

— Този демон! — викаше мистър Дарлинг и Нана излайваше като ехо. Мисис Дарлинг обаче никога не ругаеше Питър; в десния ъгъл на устата й имаше нещо, което не й позволяваше да нарича момчето с обидни имена.

Седяха в празната детска стая и с умиление си спомняха и най-дребните подробности на онази страшна нощ. Вечерта бе почнала тъй спокойно, без нищо особено, точно както стотици други вечери, когато Нана пускаше вода във ваната, вземаше Майкъл на гърба си и го занасяше в банята.

— Няма да си лягам! — крещеше той като дете което смята, че всичко зависи от неговата воля. — Няма! Няма! И вече няма да те обичам, Нана! Казвам ти, че няма да се къпя, няма, няма.

Тогава в стаята бе влязла мисис Дарлинг, облечена в бялата си вечерна рокля. Беше се облякла рано, защото Уенди толкова обичаше да я гледа във вечерната й рокля и с огърлицата, която й бе подарил мистър Дарлинг. На ръката си носеше гривната на Уенди; беше я помолила да й я даде на заем за тази вечер. Уенди много обичаше да дава своята гривна на майка си.

Мисис Дарлинг бе заварила двете си по-големи деца да играят на татко и мама, по онова време, когато се е родила Уенди.

— Щастлив съм да ви съобщя, мисис Дарлинг, че сега вие сте майка — казваше Джон със същия тон, с който мистър Дарлинг трябва да го е казвал на времето.

Уенди подскачаше от радост, точно както истинската мисис Дарлинг сигурно е подскачала.

След това бяха играли на „раждането на Джон“; като всичко стана с големи церемонии, както той смяташе, че подобава на раждането на момче. Тогава Майкъл бе излязъл от банята и бе поискал и той също да бъде роден, но Джон му се бе сопнал: не искали повече деца. Майкъл едва не се бе разплакал. — Никой не ме иска — изхълца той и, разбира се, сърцето на дамата във вечерна рокля се стопи.

— Аз те искам — извика тя. — Искам трето дете.

— Момче или момиче? — попита Майкъл без голяма надежда.

— Момче.

Тогава Майкъл бе скочил в прегръдките й.