Питър Пан

Не е съвсем точно да се каже, че го беше затурил; защото сам се бе покачил посред нощ отгоре на гардероба и го бе скрил там. Той не знаеше обаче, че преданата Лиза го беше намерила и го бе сложила отново на поличката над умивалника.

— Знам къде е, татко — изчурулика Уенди, винаги готова да услужи. — Ей сега ще ти го донеса. — И тя изхвръкна от стаята, преди той да може да я спре. Много странно, но мистър Дарлинг посърна изведнъж.

— Джон — каза той и потръпна от отвращение, — това е най-гадното лекарство на света. От ония противни, лепкави, сладникави сиропи.

— Бързо ще ти мине, татко — каза Джон ободрително и в същия миг Уенди се втурна в стаята е пълна чаша лекарство в ръка.

— Тичах с всичка сила, по-бързо не можах — каза тя задъхано.

— Чудесно! Колко скоро се върна! — отвърна баща й с хладна, отмъстителна учтивост, която обаче отиде на вятъра, защото Уенди не я долови. — Първо Майкъл — каза той упорито.

— Първо татко — възрази Майкъл, който беше подозрителен.

— Ще ми стане лошо, знаеш ли? — каза мистър Дарлинг заплашително.

— Хайде, татко — подкани го Джон.

— Дръж си езика, Джон — сряза го баща му.

Уенди изпадна в недоумение.

— Мислех, че ще го изпиеш съвсем лесно.

— Не е там въпросът — възрази той троснато. — Въпросът е, че в моята чаша има повече отколкото в лъжицата на Майкъл. — Гордото му сърце щеше да се пръсне от възмущение. — Не е честно! До последния си дъх ще твърдя, че не е честно!

— Чакам, татко — каза хладно Майкъл.

— Много лесно се казва, че чакаш. И аз чакам.

— Татко е пъзльо.

— И ти си пъзльо.

— Мен не ме е страх.

— И мен не ме е страх.

— Е, тогава изпий го.

— Е, тогава ти го изпий.

На Уенди й хрумна чудесна идея.

— Защо не ги глътнете едновременно?

— Разбира се — извика мистър Дарлинг. — Готов ли си, Майкъл?

Уенди почна да брои едно, две, три, и Майкъл изпи лекарството, но баща му изсипа чашата зад гърба си.

Майкъл изрева от ярост и Уенди възкликна:

— О, татко!

— Какво искаш да кажеш с това „о, татко“? — попита мистър Дарлинг. — Стига си дигал врява, Майкъл. Исках да си изпия лекарството, но… не си улучих устата. — И тримата го гледаха по ужасен начин, като че ли не се възхищаваха от него. — Слушайте, всички — каза той с подкупващ тон, щом Нана отиде в банята, — току-що ми дойде на ум една великолепна шега: ще излея лекарството си в паницата на Нана, тя ще помисли, че е мляко и ще го изпие. — Наистина лекарството беше бяло като мляко, но децата нямаха чувството за хумор на баща си и го гледаха с укор, докато той го изливаше в паницата на пода. — Ей, че е смешно! — извика той малко неуверено и те не посмяха да го изобличат, когато мисис Дарлинг и Нана се върнаха. — Нана е добро куче — каза той, като я потупа по гърба. — Налях ти мляко в паницата, Нана.

Нана завъртя опашка, изтича до паницата и започна да лочи лекарството, но веднага вдигна глава и хвърли на мистър Дарлинг такъв поглед! Не гневен; само му показа онези сълзи, които ни карат да се засрамим, когато обидим някое благородно куче; след това влезе в колибката си.

Мистър Дарлинг страшно се засрами, но не искаше да се предаде. Сред настъпилото ужасно мълчание мисис Дарлинг помириса паничката на Нана.

— О, Джордж — извика тя, — това е твоето лекарство!

— Ами да се посмеем малко — изрева той с престорена веселост, докато тя утешаваше момчетата, а Уенди прегръщаше Нана. — Защо ли се трепя да ви измислям шеги! — Уенди продължаваше да гали Нана. — Браво! — изкрещя той. — Глези я! Мен никой не ме глези, никой. Аз трябва само да печеля, защо да ме глезят, защо, защо?

— Джордж — молеше го мисис Дарлинг, — не викай толкова силно. Ще те чуе прислугата. — Те някак си бяха свикнали да наричат Лиза прислугата.

— Нека чуят — кресна той разярен. — Нека чуе целият свят. Няма да позволя това куче да се разпорежда нито минута повече в детската стая. — Децата се разплакаха, Нана изтича към него и почна да му се умилква, но той я отпъди с ръка. Почувствува се отново силен човек. — Напразно ми се молиш, напразно. Мястото ти е на двора. Ей сега ще те сваля долу и ще те вържа.

— Джордж, Джордж — пошепна мисис Дарлинг, — спомни си какво ти казах за момчето.

Но той, уви, не искаше да слуша нищо. Беше решен да покаже кой е господар в тази къща и когато Нана не изпълни заповедите му да излезе от колибката си, той я примами със сладки думи да се покаже навън, сграбчи я грубо и я извлече от детската стая. Срамуваше се от това, което върши, и все пак го вършеше. И всичко се дължеше на прекалената му чувствителност: страшно обичаше да се възхищават от него. След като я върза в задния двор, нещастният баща отиде и седна в преддверието, подпрял главата си с юмруци.

Междувременно, сред необичайно мълчание, мисис Дарлинг сложи децата да спят и запали трите кандилца. Чуваха как Нана лае и Джон изхленчи:

— Лае, защото той я връзва с верига на двора.

Но Уенди разбираше по-добре гласа на Нана.

— Нана не лае така, когато се чувствува нещастна — каза тя, без ни най-малко да подозира какво щеше да се случи след малко. — Този лай показва, че надушва опасност.

— Опасност!

— Сигурна ли си, Уенди?