Питър Пан

— Не знам — отговори той смутено, — но съм много млад. — Всъщност нямаше представа на колко е години; и затова подхвърли наслуки: — Избягах от къщи, веднага щом се родих.

Уенди се смая, но думите му я заинтересуваха. С очарователен салонен жест тя докосна нощницата си — знак, че го кани да седне по-близо до нея.

— Избягах, защото чух баща ми и майка ми да говорят какъв ще стана като порасна — обясни той с тих глас. Изглеждаше необикновено развълнуван. — Не искам да порасна — продължи той, ядосано, — искам винаги да бъда малко момче и да си играя. Затова избягах в градината Кензингтън и дълго, дълго време живях при феите.

Тя го погледна с безкрайно възхищение. Момчето си помисли, че тя го гледа така, защото е избягал от къщи, а всъщност то беше защото е виждал феи. Уенди бе живяла само със семейството си и за нея да познаваш феи беше нещо възхитително. Тя го обсипа с въпроси за тях. Това го изненада, защото те му бяха доста досадни — винаги му се изпречваха на пътя и всъщност понякога трябваше да се крие от тях; но все пак, общо взето, ги обичаше. Затова разправи на Уенди как са се появили феите.

— Знаеш ли, Уенди, когато първото бебе се засмяло за първи път, усмивката му се пръснала на хиляди късове и те се разскачали наоколо. Така произлезли първите феи.

Произходът на феите й се видя скучна история, но понеже момчето бе неин гост, тя се престори, че разказът му й харесва.

— И така — продължи той — за всяко момче и всяко момиче би трябвало да има по една фея.

— Би трябвало да има? А няма ли?

— Няма. Ето защо: сега децата знаят много и рано престават да вярват, че има феи. И всеки път, когато едно дете каже: „Не вярвам във феи“, една фея пада и умира.

Момчето реши, че вече достатъчно са говорили за феи. Мина му обаче през ума, че не чува гласа на Менче-Звънче.

— Не мога да си представя къде може да е отишла. — каза той, изправи се и тихо я повика: „Менче-Звънче!“

Сърцето на Уенди се разтупа от внезапно вълнение.

— Питър — извика тя, като се улови за него, — да не би да искаш да кажеш, че в стаята има фея?

— Тук беше преди малко — отговори Питър леко раздразнен. — И ти не й чуваш гласа, нали?

Двамата се ослушаха.

— Единственият звук, който чувам, е като звън на мъничка камбанка.

— Та това е гласът на Менче-Звънче. Така говорят феите. Струва ми се, че сега и аз го чувам.

Звукът идваше от скрина. Лицето на Питър светна. Никой на света не би могъл да се радва толкова, нито да се смее така звънливо. Смехът му бе тъй звучен, както в деня, когато се разсмя за първи път.

— Уенди — пошепна той весело, — май че съм я затворил в чекмеджето на скрина.

Той дръпна чекмеджето. Менче-Звънче веднага изскочи навън и се разхвърча из стаята, надавайки бесен писък.

— Не трябва да говориш такива неща — извика Питър ядосано. — Разбира се, че съжалявам, но отде да зная, че си в чекмеджето!

Но Уенди не го слушаше.

— Питър — каза тя, — защо не спре да лети поне за малко, та да мога да я видя.

— Те почти никога не спират на едно място — отговори той.

Но все пак Уенди успя да зърне за миг романтичната фигурка, която кацна да си почине на стенния часовник с кукувицата.

— О, тя е прелестна! — извика Уенди, макар че лицето на Менче-Звънче беше разкривено от ярост.

— Менче-Звънче — каза Питър любезно, — тази дама казва, че иска да бъдеш нейна фея.

Отговорът на Менче-Звънче беше много нахален.

— Какво каза тя, Питър?

Той трябваше да преведе думите й на човешки език.

— Не е твърде учтива. Казва, че ти си голямо, грозно момиче и че тя е моя фея.

Питър се опита да спори с феята:

— Но слушай, Менче, ти знаеш, че не можеш да бъдеш моя фея, защото аз съм джентълмен, а ти си дама.

На това Менче-Звънче отговори с думите „Глупаво магаре“ и отлетя в банята.

— Тя е съвсем проста фея — обясни Питър явно с желание да я извини. — Нарича се Менче-Звънче, защото поправя тенджери и менци.

Сега те седяха заедно на креслото и Уенди го обсипваше с въпроси.

— Щом сега не живееш в градината Кензингтън…

— Понякога живея там.

— Но къде живееш обикновено?

— С изгубените момчета.

— Какви са тези изгубени момчета?

— Те са деца, които са паднали от количките си, когато бавачката им се е зазяпала. Ако не ги потърсят в течение на една седмица, изпращат ги в Небивала земя, за да си покрият разноските. А аз съм техен капитан.

— Трябва да е ужасно весело.

— Да — каза хитрият Питър, — но се чувствуваме доста самотни. Лошото е, че нямаме дамска компания.

— Няма ли момичета между тия деца?

— О, не. Нали знаеш, момичетата са много умни и не падат от количките си.

Уенди се почувствува ужасно поласкана.

— Намирам, че е много мило от твоя страна да признаеш, че момичетата са умни. Джон, дето спи там на онова легло, просто ни презира.

Вместо да отговори, Питър стана и изрита Джон от леглото заедно с одеялото; впрочем ритна го само веднъж. Уенди реши, че за момче, което за пръв път идва у тях, това е доста дръзко държане и рязко му каза, че в нейната къща той не е капитан. Джон обаче продължаваше да спи на пода толкова спокойно, че тя го остави да лежи там.