Питър Пан

Лиза беше в лошо настроение, защото правеше коледен пудинг в кухнята и както си беше, с една стафида залепена на бузата, трябваше заради глупавите подозрения на Нана да остави работата си. Реши, че за да накара Нана да млъкне, най-добре би било да я заведе за момент в детската стая, като, разбира се, я държи на каишка.

— Ето, виж, подозрително животно — каза тя, без да съжалява, че Нана е в немилост, — не са ли децата в безопасност? И трите ангелчета спят в леглата си. Слушай само как сладко дишат.

В този миг Майкъл, насърчен от успеха, започна да диша тъй шумно, че Лиза едва не откри измамата. Нана добре разбираше какво значи това спокойно дишане и се опита да се откъсне от ръцете на прислужницата. Лиза обаче беше толкова тъпа, че не разбра нищо.

— Стига, Нана — каза тя строго, като я издърпа от стаята. — Предупреждавам те, че ако пак почнеш да лаеш, ще отида право при господаря и господарката и ще ги доведа в къщи. И тогава господарят здравата ще те набие, ще видиш!

Тя отново върза нещастното куче на двора. Но не си мислете, че Нана спря да лае. Лиза щяла да доведе господаря и господарката в къщи! Ами точно това иска Нана. Да не мислите, че я беше грижа дали ще я набият. Стига само поверените й деца да не са изложени на опасност. Но за беда, Лиза се върна в кухнята и се залови отново с пудинга си. Виждайки, че тя няма да й помогне, Нана започна да дърпа веригата, докато най-после я скъса. В следващия миг тя се втурна в трапезарията на номер двадесет и седем и вдигна лапите си към тавана — по този начин тя изразяваше най-ясно това, което искаше да каже. Мистър и мисис Дарлинг веднага разбраха, че нещо ужасно става в стаята на децата им и без да се сбогуват с домакините, изтичаха на улицата.

Но вече бяха изминали десет минути, откакто трите дяволчета измамиха Лиза, като дишаха скрити зад завесите; а за десет минути Питър Пан можеше да свърши много работа.

Нека сега се върнем в детската стая.

— Всичко е спокойно — обяви Джон и изскочи от скривалището си. — Хей, Питър, можеш ли наистина да хвърчиш?

Вместо да си прави труд да му отговори, Питър полетя в кръг из стаята, като пътьом отнесе и плочата на камината.

— Чудесно! — възкликнаха Джон и Майкъл.

— Колко е сладък! — извика Уенди.

— О, да, колко съм сладък — извика Питър, който пак забрави, че е неприлично сам да се хвали.

Изглеждаше тъй възхитително лесно и те се опитаха да хвръкнат първо от пода и после от леглата си, но вместо да полетят нагоре, падаха надолу.

— Хей, как го правиш? — попита Джон, като си търкаше коленете; той беше практично момче.

— Просто си мислиш за прекрасни, чудесни неща — обясни Питър — и тези мисли те издигат във въздуха.

Той пак полетя, за да им покаже колко лесно е да се хвърчи.

— Много бързо го правиш — каза Джон. — Хвръкни още веднъж, ама съвсем бавно.

Питър се издигаше във въздуха ту бавно, ту бързо.

— Разбрах как става, Уенди! — извика Джон, но веднага откри, че не е разбрал. Нито един от тях не можа да хвръкне и два пръста от пода, макар че дори Майкъл вече четеше двусрични думи, а Питър не може да отличи А от О.

Питър, разбира се, се шегуваше с тях, защото никой не може да хвръкне, ако върху него няма прашец от крилцата на фея. За щастие, както вече споменахме, едната му ръка беше изцапана с пращец от крилцата на Менче-Звънче; той духна по малко пращец върху всяко от трите деца и резултатите бяха отлични.

— Сега си развъртете раменете ей така — каза той — и се пуснете.

Те всички бяха на леглата си и храбрият Майкъл се пусна пръв. Той всъщност нямаше намерение да се пусне, но някак си се пусна и веднага се понесе из стаята.

— Хвръкнах! — изпищя той, както се издигаше във въздуха.

Джон също се пусна и срещна Уенди при вратата на банята.

— Ах, прекрасно!

— О, чудесно!

— Виж ме!

— Виж ме!

— Виж ме!

Те летяха далеч не така елегантно като Питър и малко ритаха с крака, но главите им се блъскаха о тавана, а на света няма по-приятно нещо от това. Отначало Питър подаде ръка на Уенди, но Менче-Звънче така се разсърди, че той я пусна.

Летяха нагоре-надолу, въртяха се в кръг. „Божествено!“ беше думата, с която Уенди изразяваше възторга си.

— Хей — извика Джон, — защо да не изхвърчим навън?

Разбира се, точно към това ги подмамваше Питър.

Майкъл беше готов: искаше да види колко време ще му вземе да прелети един милиард километра. Но Уенди се колебаеше.

— А сирените? — подхвърли Питър.

— О, о!

— А има и пирати.

— Пирати ли? — извика Джон и грабна цилиндъра, който носеше в неделен ден. — Да тръгваме веднага.

Тъкмо в този момент мистър и мисис Дарлинг заедно с Нана бързешком излязоха от къщата на номер двадесет и седем. Тичаха по средата на улицата, за да могат да видят прозореца на детската стая. Да, той беше още затворен, но стаята бе силно осветена; най-много се стреснаха обаче, когато видяха през завесите сенките на три малки фигури по нощници и пижами, които се въртяха в кръг, но не на пода, а във въздуха.

Не три фигурки, а четири!