Питър Пан

— Разбирам, че искаше да проявиш любезност — добави тя с по-мек тон — и затова ти позволявам да ми дадеш една целувка. — Тя в момента не се сети, че той не знае какво е целувка.

— Знаех си, че ще си го поискаш обратно — каза той малко огорчен и подаде напръстника.

— Боже! — каза милата Уенди. — Не исках да кажа целувка, а напръстник.

— Какво е това?

— Ей това е — каза тя и го целуна.

— Особено нещо — каза Питър тържествено. — Да ти дам ли и аз един напръстник!

— Може, ако искаш — отвърна Уенди, като сега си държеше главата съвсем изправена.

Питър й даде един напръстник и почти в същия миг тя изпищя.

— Какво има, Уенди?

— Като че ли някой ми дръпна косата.

— Сигурно е била Менче-Звънче. Никога досега не се е държала така невъзпитано.

И наистина Менче-Звънче се стрелкаше наоколо и крещеше обидни думи.

— Казва, че винаги, когато ти давам напръстник, ще ти дърпа косата.

— Но защо?

— Защо ще й дърпаш косата, Менче?

Менче-Звънче пак отвърна със същите думи: „Глупаво магаре“ Питър не разбра защо, но Уенди разбра. Тя остана малко разочарована, когато той й призна, че е дошъл в детската стая не заради нея, а за да чуе детски приказки.

— Виж, Уенди, не знам никакви приказки. И никое от изгубените момчета не е слушало приказки.

— Това е наистина ужасно! — каза Уенди.

— Знаеш ли защо лястовичките си строят гнездата под стрехите на къщите? За да слушат приказки. О, Уенди, майка ти ти разправяше такава чудесна приказка.

— Коя приказка беше?

— За принца, който не можел да намери момичето, дето носело стъклени пантофки.

— Питър — заговори Уенди оживено, — момичето със стъклените пантофки е Пепеляшка и принцът я намерил и оттогава двамата заживели заедно и били щастливи цял живот.

Питър толкова се зарадва, че скочи от пода и се затича към прозореца.

— Къде отиваш? — извика тя, обхваната от лоши предчувствия.

— Да разкажа приказката на другите момчета.

— Не си отивай, Питър — помоли го тя, — аз знам толкова много други приказки.

Точно такива бяха думите й и затова не може да се отрече, че тя първа го съблазни.

Той се върна назад; сега в очите му се четеше такава ненаситна жажда, че Уенди би трябвало да се уплаши, но тя не се разтревожи никак.

— О, какви приказки бих могла да разправя на момчетата — извика тя. Питър веднага я хвана и я задърпа към прозореца.

— Пусни ме — заповяда му тя.

— Ела с мен, Уенди. Ела да разправяш приказки на момчетата.

Разбира се, тя се почувствува поласкана, че Питър я кани, но въпреки това каза:

— Ах, господи, не мога да дойда. Какво ще каже мама! Освен това не мога да летя.

— Аз ще те науча.

— О, чудесно нещо е да можеш да летиш!

— Ще ти покажа как да скочиш на гърба на вятъра и ще полетим заедно.

— О, о! — възкликна тя възторжено.

— Слушай, Уенди, когато спиш в това глупаво легло, ти би могла да летиш с мен и да разправяш смешни истории на звездите.

— О, о!

— Освен това ще видиш и морски сирени.

— Сирени! С опашки?

— С ей такива дълги опашки.

— О — извика Уенди, — да видя сирени!

Питър беше страшно хитър.

— Уенди — каза той, — колко ще те уважаваме всички.

Тя се гърчеше от мъка. Също като че ли се мъчи да се задържи на пода и да не полети.

Но Питър нямаше милост.

— Уенди — каза той лукаво, — ще ни покриваш с одеалата, когато се отвием нощем.

— О, о!

— Нас никой никога не ни е завивал.

О, о — извика Уенди и протегна ръце към него.

— И ще можеш да ни кърпиш дрехите и да ни зашиеш джобове. Никой от нас няма джобове.

Как можеше тя да устои?

— Ами това е чудесно, толкова прекрасно! — извика тя. — А ще научиш ли Джон и Майкъл да летят?

— Ще ги науча, ако искаш — каза той безразлично.

Тя изтича до Джон и Майкъл и ги разтърси.

— Ставайте! — извика. — Дошъл е Питър Пан той ще ни научи да летим.

Джон разтърка очите си.

— Тогава ще стана — отвърна той, както си лежеше на пода, и след миг извика: — Ето ме станах.

В същото време и Майкъл скочи бързо като тигър — опасен беше този Майкъл, опасен като нож с шест остриета. Внезапно Питър им даде знак да мълчат. Лицата им придобиха лукавия израз, който придобиват лицата на всички деца, когато се ослушват да чуят звуци, идващи от света на възрастните. Всичко беше съвършено тихо. Май че нямаше опасност. Не, напротив! Положението беше много опасно! Нана, чийто отчаян лай се чуваше цяла вечер, сега бе млъкнала. Децата си бяха дали сметка, че тя вече не лае.

— Угасете лампата! Скрийте се! Бързо! — извика Джон, който бе поел командуването само за този кратък момент през цялото приключение. И когато Лиза влезе, водейки Нана вързана за каишка, детската стая си беше както винаги нощем: тиха, спокойна и съвършено тъмна. Човек би могъл да се закълне, че чува равномерното дишане на трите лукави деца, които спят като ангелчета. И наистина, скрити зад спуснатите завеси на прозорците, те дишаха така майсторски, че всеки би ги помислил за заспали.