Питър Пан

Разтреперани, те отвориха вратата към улицата. Мистър Дарлинг искаше да изтича напред, но мисис Дарлинг му направи знак да стъпва тихо. Тя дори се опита да накара сърцето си да бие тихо.

Ще стигнат ли навреме до детската стая? Колко много ще се зарадват, ако стигнат, пък и ние ще си отдъхнем и ще се успокоим; но тогава няма да има приказка. Ако обаче не стигнат навреме, аз тържествено обещавам, че накрая всичко ще завърши благополучно.

Те щяха да стигнат навреме, ако не бяха малките звездички, които ги дебнеха. Звездичките пак разтвориха прозореца и най-малката от тях извика:

— Опасност, Питър!

Питър разбра, че няма нито миг за губене.

— Хайде, тръгваме! — извика той заповеднически и веднага полетя в нощта, последван от Джон, Майкъл и Уенди.

Мистър и мисис Дарлинг, следвани от Нана, се втурнаха в детската стая, но беше вече късно. Птичките бяха отлетели.

4. ЛЕТЕНЕТО

„Втората надясно и после направо до сутринта.“

Така се отивало до Небивала земя, беше казал Питър на Уенди. Но дори и птичките, които носят карти и ги разглеждат, кацнали на някое ветровито място, не биха могли да я забележат, ако се водят само по тези указания. Защото Питър, виждате ли, ей така просто каза каквото му мина през главата.

Отначало неговите спътници му се доверяваха сляпо. И толкова голямо беше удоволствието им да летят, че щом им скимнеше, те губеха време да обикалят около черковни камбанарии и други високи сгради, които срещаха по пътя си.

Джон се надпреварваше с Майкъл, като го оставяше отначало да вземе малко преднина.

Смееха се, щом си спомнеха, че доскоро летенето из стаята им се струваше голямо чудо.

Доскоро. Но откога? Този въпрос започна сериозно да безпокои Уенди, когато вече летяха над морето. Джон смяташе, че вече преминават над второ море и че летят трета нощ.

Понякога беше тъмно, а понякога светло; ту им беше много студено, ту много топло. Наистина ли бяха много гладни или се преструваха на гладни, защото Питър знаеше такъв весел начин да им доставя храна? Той подгонваше птици, които носеха такава храна, каквато се яде и от хората, и им я измъкваше от човките. Тогава те пък го подгонваха и си я вземаха обратно; така се гонеха весело с километри и най-после се разделяха съвсем приятелски. Но Уенди с леко безпокойство забеляза, че Питър сякаш не си даваше сметка колко странен е този начин да си изкарваш прехраната; дори не знаеше, изглежда, че има и други начини да се сдобиеш с храна.

Разбира се, те не се преструваха, че им се спи — наистина им се спеше. А това беше много опасно, защото щом задремеха, веднага падаха право надолу. И най-ужасното беше, че на Питър това му се струваше смешно.

— Ето, пак пада! — крещеше той весело, щом Майкъл внезапно полетеше надолу като камък.

— Спаси го, спаси го! — викаше Уенди, гледайки с ужас страховитото море под тях. В края на краищата Питър винаги се спускаше стремително и улавяше Майкъл тъкмо преди да потъне във водата. Правеше го по възхитителен начин, но винаги чакаше до последния миг; явно беше, че го прави, за да покаже колко е ловък, а не за да спаси един човешки живот. При това той обичаше разнообразието: играта, която му се струваше интересна в един момент, можеше изведнъж да му омръзне, така че винаги беше възможно следния път да те изостави.

Питър можеше да спи във въздуха, без да падне, като просто лягаше по гръб; можеше да го прави, защото беше много лек; толкова лек, че ако застанеш зад него и го духаш, той се носи напред.

— Бъдете по-учтиви с него — пошепна Уенди на Джон, когато започнаха една нова игра: както летяха един зад друг, всеки трябваше да прави това, което прави първият, тоест Питър.

— А ти му кажи да престане да се перчи — възрази Джон.

При тази игра Питър летеше ниско над водата и докосваше опашката на всяка срещната акула, както децата слагат тичешком ръка на пречките на някоя ограда, така че пръстите им да отскачат от железата. Те не успяваха да повторят всичките му фокуси, та вероятно той ги правеше само за да се поперчи, защото постоянно обръщаше глава назад, да види колко опашки са пропуснали.

— Трябва да бъдете любезни с него — внушаваше Уенди на братята си. — Какво ще правим, ако ни изостави?

— Ще се върнем обратно — каза Майкъл.

— А как ще намерим пътя без него?

— Тогава можем да продължим да летим, защото не знаем как да спрем.

Това беше вярно. Питър бе забравил да им покаже как да спрат.

Джон каза, че в най-лошия случай ще летят все направо и понеже земята е кръгла, най-после пак ще стигнат до прозореца на тяхната стая.

— А кой ще ни дава храна, Джон?

— Аз отхапах доста голямо парче от месото, което онзи орел носеше в клюна си.

— Отхапа, но едва след като двадесет пъти се опитваше напразно — напомни му Уенди. — И дори да се научим да си крадем храна по този начин, ако той не е при нас да ни помага, постоянно ще се блъскаме в облаците.