Питър Пан

Но вместо да наблюдаваме кораба, ние трябва сега да се върнем в тъжния, напуснат дом, откъдето три-четири от действуващите лица бяха безсърдечно отлетели доста отдавна. Май че е срамота, дето през всичкото това време не си спомнихме за номер четиринадесет; и все пак можем да бъдем сигурни, че мисис Дарлинг не ни упреква. Ако се бяхме върнали по-рано, за да я погледнем със скръбно съчувствие, тя вероятно щеше да извика: „Не ставайте глупави. Не се грижете за мен. Върнете се обратно и наглеждайте децата.“ Докато майките са такива, децата винаги ще се възползуват от добрината им; и те могат да разчитат на това.

Дори сега ние си позволяваме да влезем в една детска стая, само защото нейните законни обитатели са на път за в къщи; просто бързаме да ги изпреварим, за да се погрижим леглата им да са проветрени както трябва, а също мистър и мисис Дарлинг да не отидат тази вечер на гости. Ние сме просто техни слуги. Но защо, дявол да го вземе, трябва леглата им да са проветрени както трябва, щом те тъй неблагодарно и с такава бързина ги напуснаха? И не можем ли да кажем, „така им се пада“, ако те, връщайки се у дома, намерят апартамента празен, защото родителите им са отишли, да прекарат края на седмицата на село? Това би било добър урок, от който те се нуждаеха, откакто ги срещнахме за първи път. Но ако наредяхме нещата по този начин, мисис Дарлинг нямаше никога да ни прости.

Има едно нещо, което ужасно ми ct ще да направя: да й кажа, както писателите обичат да правят, че децата се връщат и че по-идния четвъртък ще си бъдат в къщи. Това би развалило напълно изненадата, която Уенди, Джон и Майкъл очакваха. Те я подготвяха още на кораба: представяха си колко възхитена ще бъде майка им, как баща им ще вика от радост, как Нана ще скочи във въздуха, за да ги разцелува първа; а всъщност те би трябвало да помислят къде да се скрият. Чудесно би било да развалим всичко това, като съобщим новината предварително; така че когато влязат тържествено, мисис Дарлин дори да не наведе устни към Уенди, а мистър Дарлинг да възкликне кисело: „Дявол да го вземе, пак са тук тия момчета!“ Във всеки случай няма да получим благодарност дори за това. Сега вече ние доста опознахме мисис Дарлинг и можем да бъдем сигурни, че тя би ни укорила, загдето сме лишили децата от това малко удоволствие.

— Но, драга госпожо, има още десет дена до по-идния четвъртък. Така че, като ви казваме какво е положението, ние ви спестяваме десет скръбни дни.

— Да, но на каква цена! Като лишавате децата от десет минути радост.

— Е, щом гледате така на въпроса…

— А как иначе може да се гледа?

Както виждате, тази жена нямаше истински характер. Имах намерение да кажа изключително хубави неща за нея, но аз я презирам и сега няма да кажа нито едно. На нея всъщност няма защо да й се казва да приготви това или онова — в дома й всичко е готово. Всички легла са проветрени, тя никога не излиза от къщи и, забележете, прозорецът на детската стая е винаги отворен. Май че няма нужда тя от нас — по-добре ще бъде да се върнем на кораба. Но понеже сме тук, можем да останем малко и да погледаме. Това ще ни е цялата работа — да бъдем зрители. Никому не сме нужни. Затова нека погледаме, пък може и да кажем някои остри думи с надежда, че ще засегнем някого.

Единствената промяна, която може да се види в спалнята на децата е, че между девет часа вечерта и шест сутринта кучешката колиба не е там. Когато децата отлетяха, мистър Дарлинг чувствуваше с цялото си същество, че той бе виновен за всичко, защото бе завързал Нана с верига и че от началото до края се бе държала по-мъдро от него. Разбира се, както видяхме, той беше съвсем естествен човек; всъщност можеше да мине за момче, само да се отървеше от плешливостта си. Но той също притежаваше благородно чувство за справедливост и лъвска храброст, за да извърши онова, което намираше за право. След като децата отлетяха, той дълбоко разкаян, старателно обмисли въпроса, слезе на двора на четири крака и пълзешком влезе в кучешката колиба. На всички мили по-кани на мисис Дарлинг да излезе оттам, той отговаряше тъжно, но твърдо:

„Не, скъпа моя, на мен такова легло ми се пада.“

Обхванат от жестоки угризения на съвестта, той се закле, че няма да напусне колибата, докато не се върнат децата. Много жалко, разбира се, че взе такова решение, но каквото и да предприемеше, той винаги прекаляваше: иначе скоро би се отказал от намеренията си. И нямаше по-смирен човек от него, когато седеше в колибата вечер и разговаряше с жена си за децата и за милите им маниери.

Крайно трогателно бе уважението, което проявяваше към Нана. Не я оставяше да влезе в колибата, но изпълняваше безусловно всичките й желания.