Питър Пан

— Четирима — рече Дребосъка.

— А сега говори ли някой друг джентълмен за бунт? — запита любезно Хук. Той грабна един фенер и вдигна куката си със заплашителен жест. — Аз сам ще изкарам това кукуригу — каза той и с бързи крачки влезе в кабината.

Така му се щеше на Дребосъка да извика „пети“! Той облиза устните си, за да бъде готов да изрече тази дума ясно след миг. Обаче Хук излезе, олюлявайки се, без фенер.

— Нещо духна и угаси светлината — каза той с малко разтреперан глас.

— Нещо! — повтори като ехо Мълинс.

— А какво е станало с Чекко?

— Мъртъв. Както и Джекс — отвърна кратко Хук.

Нежеланието на капитана да се върне в кабината подрони авторитета му и бунтовни викове отново се разнесоха по палубата. Всички пирати са суеверни и това пролича сега. Куксън извика:

— Казват, че когато на борда се яви някой, когото никой не познава, това е най-сигурният знак, че над кораба тегне проклятие.

— Чувал съм — измърмори Мълинс, — че в края на краищата той винаги се качва на всеки пиратски кораб. Имаше ли опашка, капитане?

— Казват — рече друг, като гледаше злобно Хук, — че когато дяволът дойде, той винаги се явява в образа на най-грешния човек на борда на кораба.

— А имаше ли кука, капитане? — запита безочливо Куксън.

Един след друг те подеха вика „Корабът е обречен на гибел!“ Тогава и децата не можаха да се сдържат и нададоха радостни викове. Хук беше почти забравил пленниците си, но сега той се обърна към тях и лицето му светна.

— Момчета — извика той на екипажа, — ето ви една идея! Отворете вратата на кабината и ги вкарайте насила вътре. Нека се бият с това кукуригу, ако искат да спасят живота си. Ако го убият, толкова по-добре; ако то ги избие, нищо не губим.

За последен път пиратите се възхищаваха от Хук и побързаха най-предано да изпълнят заповедта му. Момчетата се преструваха, че се теглят назад, но пиратите ги наблъскаха в кабината и затвориха вратата.

— Слушайте сега — извика Хук и всички се ослушаха. Но никой от тях не смееше да погледне към вратата. Само Уенди, която през всичкото това време стоеше завързана за мачтата, гледаше към кабината. Тя не чакаше нито писъка, нито кукуригането; чакаше да види Питър.

И тя не чака дълго. В кабината Питър бе намерил това, което търсеше: ключа на оковите им. Освободени от веригите си, те се измъкнаха тихо, всеки взел някакво оръжие, каквото му бе паднало под ръка. След като им даде знак да се скрият, Питър преряза въжетата, с които бе вързана Уенди. Сега за тях щеше да бъде най-лесно да отлетят всички заедно. Но този изход беше затворен за тях, защото Питър бе дал клетва „този път или Хук, или аз“. Затова, след като освободи Уенди, той й пошепна да се скрие при момчетата, а сам застана на нейното място пред мачтата, загърнат с пелерината й, така че пиратите да помислят, че е Уенди. След това той си пое дълбоко дъх и из-кукурига.

За пиратите този звук значеше, че всички момчета са убити в кабината. Обхвана ги паника и Хук се опита да ги насърчи, но понеже се бе отнасял с тях като с кучета, те сега като кучета си показаха зъбите. Той разбра, че ако за миг вдигне очи от тях, те ще се нахвърлят върху му.

— Момчета — каза той, готов както да ги увещава, така и да замахне с куката, според нуждата, но без да трепне нито за миг, — открих къде е злото: на борда има човек, който носи нещастие.

— Да, вярно! Един човек с кука — озъбиха се те.

— Не, момчета, не. Момичето е виновно. Пиратски кораб с жена на борда никога не е имал късмет. Всичко на кораба ще се оправи, когато тя си отиде.

Някои от тях си спомниха, че това е било поговорка на Флинт.

— Заслужава да се опита — казаха те колебливо.

— Хвърлете момичето през борда — извика Хук и всички се спуснаха към загърнатата в пелерина фигура.

— Сега няма кой да те спаси, мис — изсъска Мълинс подигравателно.

— Има! — отвърна фигурата.

— Кой?

— Питър Пан, отмъстителят! — последва страшният отговор. Произнасяйки тези думи, Питър хвърли пелерината си. Пиратите едва сега разбраха кой беше този, който убиваше другарите им в кабината. Сам Хук на два пъти се опита да заговори, но и двата пъти никакъв звук не излезе от устата му. В този именно страшен миг, струва ми се, се сломи неговият ожесточен дух. Най-после той извика:

— Разсечете го на две! — Но по гласа му личеше, че вече е изгубил надежда.