Питър Пан

— Е, тогава ела да живееш с мен в къщичката.

— Бива ли да отида, мамо?

— Разбира се, че не бива. Сега си си в къщи и аз съм решена да те държа тук.

— Но той има нужда от майка.

— Ами и ти имаш нужда от майка.

— Е, добре — рече Питър, като че ли я бе поканил само от учтивост. Но мисис Дарлинг видя, че устните му потрепераха и побърза да направи едно великодушно предложение: всяка година да пуща Уенди за една седмица за пролетното чистене. Уенди би предпочела да се уговорят за по-продължително време; струваше й се, че пролетта е много далече. Но обещанието задоволи Питър и той отлетя съвсем развеселен. Той нямаше чувство за време и изживяваше толкова приключения, че всичко, което ви разказах за него, е съвсем мъничка част от тях. Предполагам, именно защото Уенди знаеше това, последните й думи бяха казани с доста жален тон:

— Нали няма да ме забравиш, Питър, преди да дойде време за пролетно чистене?

Разбира се, Питър обеща да не я забравя. После отлетя, като отнесе целувката на мисис Дарлинг. Питър съвсем лесно взе тази целувка, която не беше за никого другиго. Смешно! Но мисис Дарлинг изглеждаше доволна.

Разбира се, всички момчета тръгнаха на училище и повечето от тях постъпиха в трети клас, но Дребосъка влезе във втори клас и после в първи. Пети клас е най-горният клас. Преди да измине и седмица, откакто тръгнаха на училище, те разбраха колко глупаво са постъпили, като не останаха на острова. Но сега беше вече твърде късно и скоро те свикнаха да живеят така обикновено, като тебе, като мене или като малкия Дженкинс. Тъжно е, но трябва да го кажем: те постепенно загубиха способността си да летят. Нана отначало им връзваше краката за краката на леглото, за да не отлетят нощем. А денем едно от любимите им развлечения беше да се преструват, че падат от автобуса. Но малко по малко те престанаха да дърпат въжето, когато бяха в леглото; откриха също, че се удрят о паважа, когато скачат от автобуса. След известно време дори не можеха да литнат да си догонят шапките. Липса на упражнение — казваха те; но в действителност това значеше, че те вече не вярваха, че могат да летят.

Майкъл вярваше по-дълго от другите момчета, макар че те му се подиграваха; затова той беше с Уенди, когато Питър дойде да я вземе в началото на следната пролет. Тя отлетя облечена с роклята, която си бе изтъкала от листа и украсила с ягодки, когато беше в Небивала земя; боеше се единствено, че той може да забележи колко къса й е станала тя; но той не забеляза нищо — толкова много имаше да разправя за себе си.

Тя бе очаквала, че с него ще си говорят за толкова вълнуващи неща от едно време, но нови приключения бяха изличили старите спомени от паметта му.

— Кой е капитан Хук? — запита той с интерес, когато тя заговори за най-големия им враг.

— Не си ли спомняш как го уби и спаси живота на всички ни? — попита тя смаяна.

— Забравям ги, след като ги убия — отговори той безгрижно.

Когато Уенди, макар и неуверено изрази надежда, че Менче-Звънче ще се зарадва да я види, той се учуди:

— Кое е това Менче-Звънче?

— О, Питър! — извика Уенди възмутена. Но дори и след като му обясни, той не можа да си спомни.

— Толкова много феи има — възрази той. Предполагам, че вече е умряла.

Смятам, че той беше прав, тъй като феите не живеят дълго; но те са толкова малки, че краткият им живот им се струва много дълъг.

Уенди беше огорчена и когато откри, че за Питър изтеклата година е била като един ден; на нея годината на чакане й се бе сторила безкрайно дълга. Но самият Питър бе все така очарователен както винаги и те прекараха чудесно, чистейки къщичката, скрита високо в листака на едно старо дърво.

На следната година той не дойде да я вземе. Тя напразно го чакаше, облечена с нова рокля, защото старата просто не й ставаше; той обаче не се появи.

— Може би е болен — каза Майкъл.

— Нали знаеш, че той никога не се разболява.

Майкъл се приближи до нея и й пошепна с разтреперан глас:

— А може би такова момче изобщо не съществува, Уенди?

Тя щеше да се разплаче, ако Майкъл не беше заплакал преди нея.

Когато на следната пролет дойде време за голямо чистене, Питър отново пристигна. И най-странното бе, че той не знаеше, че е пропуснал цяла година. Тогава момичето Уенди го видя за последен път. Заради него тя още известно време се опитваше да не расте много бързо; но когато получи награда за отлични общи познания, Уенди разбра, че приятелството й с Питър е свършено. Годините идваха и отминаваха, а безгрижното момче не се връщаше. Когато пак се срещнаха, Уенди беше вече женена жена и за нея Питър беше само малко прах в кутията, където бе държала играчките си. Уенди беше вече пораснала. Но не трябва да я съжалявате. Тя беше от онези деца, които искат да пораснат. И накрай, по свое собствено желание, тя порасна един ден по-рано от другите момичета.