Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Откриха нужното им място на източния бряг на огромното езеро, което нарекоха Централното Море. Движещите се точки бяха разпиляни по зелените ливади, които се простираха от полите на планините до бреговете на езерото. При най-голямото увеличение на електронния телескоп видяха, че това са някакви тревопасни животни. Местоположенията на няколко стада бяха записани. Имаше също и хищници. Видяха как една от групите панически побягва при появата няколко по-едри и бързи животни. Но по време на цялото си търсене не откриха и следа от каквато и да била цивилизация.

— Тук някъде бих искал да се спусна — каза Брайън. — В равнината, където са всички стада.

— Какво искаш да кажеш с това „да се спусна“? Няма ли да кацнем с катера?

— Не. Това е последното, което можем да направим. Видя какво се случи със самолета. Не искам да влизаме в обхвата на радарите им и да се наденем на ракетите им. Така че аз ще изчисля балистична траектория, която ще ме спусне през атмосферата на нужното място.

— Няма ли малко да те заболи, докато изгаряш в атмосферата?

— Оценявам загрижеността ти. — Брайън се усмихна. — Ще нося гравишут, който ще забави падането ми. Също така съм махнал всички ненужни метални детайли от херметическия костюм, дори се снабдих с пластмасов резервоар за кислород. Вероятността да бъда засечен е нищожна, още повече, че не забелязахме никакви конструкции в този район. Веднага щом кацна, ще се освободя от гравишута и останалите принадлежности.

— Но така ще изгубим връзка!

— Напротив. Непрекъснато ще поддържам връзка с теб.

— Така ли? Тогава сигурно си изобретил и пластмасово радио? — опитът й да се пошегува напълно се провали. В гласа й имаше само загриженост.

— Смятам да използвам тези неща — Брайън издърпа дълго парче оцветен плат от пакета до себе си. Когато постеля тези правоъгълници на земята, ти съвсем ясно ще можеш да ги виждаш от космоса. Веднага щом се озова долу и се съмне, ще ти изпратя съобщение. Ще го правя редовно, за да знаеш какво става докато се придвижвам.

— Опасно е…

— Всичко в тази мисия е опасно. Но няма друг начин да я изпълним — Той върна погледа си на екрана, внимателно огледа образа и накрая почука с пръста си върху него. — Ето тук искам да отида. Близо до мястото, където равнините се срещат с хълмовете. Наблизо има гори, удобни за прикритие. Ако разчетем времето правилно, ще мога да се спусна през нощта и да кацна на зазоряване. Ще се прикрия колкото е възможно по-бързо, а след това ще започна наблюденията си. Ако тези животни са наистина това, което изглеждат, тоест диви местни форми на живот, ще мога да направя следващата стъпка в наблюденията си.

— И каква по-точно ще бъде тя?

— Ще тръгна пеша към една от тези бази…

— Не можеш да направиш това!

— Съжалявам, но се налага. Твърде малко можем да научим за тази война на машини от някакви си диви животни. Най-близките развалини са на по-малко от сто мили от зоната на кацане. Лесен двудневен или тридневен преход. По време на който ще ти изпращам ежедневни съобщения, започващи с „X“. Тази форма не се среща в природата, така че компютърният скенер лесно ще я открие и ще ти я посочи. А сега смятам да поспя. Ще те помоля да ме събудиш един час преди момента на тръгване.

Когато Брайън влезе в шлюза, повърхността на Селм–2 беше забулена в тъмнина. Всичко, от което щеше да има нужда след кацането, се намираше в дебела пластмасова торба, привързана на гърба му. Добре затегнатият гравишут седеше на масивните му рамене. Лиа наблюдаваше как за пореден път проверява всички ремъци на костюма си. От стискане кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Той я погледна и й махна, но точно преди да тръгне, тя се наведе напред и почука по лицевата част на шлема му. Брайън го отключи и отвори забралото. Изражението му беше толкова спокойно, колкото нейното — развълнувано.

— Да? — каза той.

За момент тя остана безмълвна и се чуваше само съскането на кислорода, излизащ от маската под шлема му. После се наведе напред, надигна се на пръсти и го целуна по устните.

— Просто исках да ти пожелая късмет. Ще те видя ли скоро?

— Разбира се. — Докато затваряше забралото, на лицето му се появи усмивка. После пристъпи във въздушния шлюз и затвори вътрешната врата зад себе си; малко по-късно се отвори външната врата и индикаторът до нея светна червено.

Загледан в пространството, Брайън изчака няколкото дълги минути, делящи го от компютърния сигнал за точния момент на отделянето. И веднага щом на пулта за управление светна зелената лампичка, се хвърли напред извън кораба.

Лиа седеше пред екрана за наблюдение и гледаше падащото му тяло, осветено от пламъчетата на спирачните ракети, докато не се изгуби от погледа й.

Пет С голи ръце в ада