Плът

Отнесе парите и плика до своето бюро и натика пачката в портфейла си.

В края на бюрото бе изправена рамка с негова снимка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра. Беше я увеличил от негатива на снимка, направена на празника на Вси Светии. Страхотна беше! Роланд — в мантия на вампир(дрехата бе взел назаем за случая). Изкуствените зъби бяха оголени. Устата и брадичката му — изцапани с кръв.

Роланд потупа плика със снимките на Дана и се ухили, когато му хрумна идеята.

Извади снимката си от рамката. Извади и снимките на Дана. След това взе ножица и лепило от чекмеджето.

Разряза Дана.

Чудесен, чудесен начин за убиване на времето, помисли си той.

Залепи парчета от снимките на Дана около вампира.

Скоро озъбеното му лице бе заобиколено от човешки части.

Произведение на изкуството, реши той, когато приключи.

Редно е да измисля име.

Наречи я „Лични блянове“.

Ухили се, тъй като заглавието му допадна.

Точно събираше остатъците, когато някой почука на вратата.

Сърцето на Роланд подскочи.

Бързо натика снимката в чекмеджето на бюрото си.

— Кой е? — попита той.

— Алисън Сандърс. Съквартирантка съм на Силия Джеймърсън.

— Един момент.

Пулсът му бе учестен. Съквартирантката на Силия.

Едно от момичетата, което беше със Силия в търговския център? Ами ако е онова готиното маце, което беше облечено с гащеризона?

Бързо сграбчи джинсите и ги нахлузи. Наведе се, затвори куфара, който беше на пода. Натика го обратно под леглото. Изтича до гардероба, извади спортна риза и бързо я облече. С треперещи пръсти успя да закопчае няколко копчета, преди да отвори вратата.

Точно мацето с гащеризона! Изглеждаше дори по-страхотно, отколкото си спомняше. Вероятно се е пекла на слънце, откакто я видя за последен път, защото лицето й сияеше и бялото на очите и зъбите й изпъкваше. Дори в сенчестия коридор косите й светеха като златни. Беше облечена със синьо-сива блуза с къси ръкави. Блузата бе закопчана до врата. През тънкия плат на раменете се забелязваха презрамките на сутиена. Джобове криеха гърдите й. Блузата бе внимателно подпъхната в бухнали бели къси панталони с навити маншети до средата на бедрата. Носеше чорапи до коленете, с цвета на блузата, и искрящи бели маратонки. Държеше ремъка на кожена чанта, която се полюляваше и докосваше бедрото й.

— Защо не вземеш да ме снимаш? — попита тя. — Снимката трае по-дълго.

Точно в този момент покрай нея мина Кал Табър. Той се изсмя на забележката й, погледна през рамо и подхвърли:

— Запази малко и за мен, Роланд.

Роланд му показа среден пръст.

— Много мило — промърмори Алисън.

— Извинявай. Но някои от момчетата са истински свине. Ще влезеш ли?

— И тук ми е добре. Знаеш ли къде са Джейсън и Силия?

Провери в ресторанта „Оукуд“, мислено я посъветва той.

В същото време се намръщи и поклати глава.

— Не знам. Когато за последен път видях Джейсън, тъкмо тръгваше да я вземе. Възнамеряваше да я води в Рибарската хижа.

— И оттогава не си ги чувал?

— Не.

Чудеше се, дали Алисън винаги така плътно закопчава блузите си. Представи си как реже с ножа копчетата едно по едно и как разтваря блузата.

Алисън присви очи. Дали не ми чете мислите, помисли си Роланд.

— Значи нямаш представа къде са? — попита отново Алисън.

— Не. Но може би… Не искам да мислиш, че съм доносник, но…

— Не се тревожи какво ще си помисля.

— Ами вчера следобед забелязах, че има два телефонни номера на бюрото на Джейсън. Той не беше в стаята, а на мен ми стана любопитно и затова ги набрах. Нали разбираш — просто ей така. Единият беше на Рибарската хижа. Когато позвъних на другия, попаднах на рецепцията на мотел в Марлоу. Предполагам, че Джейсън е възнамерявал да я заведе там.

— Защо чак в Марлоу?

— Ще трябва да попиташ Джейсън. Нямам представа. А и той взе сак, когато тръгваше.

— Въпреки това е доста странно, че все още ги няма.

Роланд се усмихна.

— Сигурно прекарват добре.

Алисън не изглеждаше развеселена.

— Няма какво да се притесняваш. Вероятно скоро ще се върнат. Освен ако не решат да прекарат още една нощ.

— Да — промърмори Алисън, но й личеше, че никак не е убедена.

По дяволите, трябваше да я излъжа, помисли си Роланд. Джейсън ми е звъннал и ми е казал, че ще останат и тази вечер.

Може да се обади на Алисън по-късно и да й го съобщи. Но дали ще му повярва?

Няма значение.

Тя няма да се задържи наоколо достатъчно дълго, за да създаде проблеми.

— Не бих се безпокоил — подхвана отново той, — освен ако не се върнат до утре сутринта. Джейсън има лекции в десет. Сигурен съм, че дотогава ще се е прибрал.

Алисън кимна.

— Ще ми звъннеш ли, ако Джейсън се свърже с теб? Мен сигурно няма да ме има, но можеш да предадеш на Хелън. Имаш ли с какво да запишеш номера?

— Отбелязан ли е в студентския справочник?

— Да.

Значи — и адреса.

— Ще звънна, ако науча нещо.

— Благодаря.

Тя си тръгна.

Роланд я проследи с поглед, докато тя вървеше по коридора. При всяка крачка платът на панталонките се опъваше леко на задника й. Тя се накани да се обърне и да хвърли поглед през рамо. Затова той бързо се дръпна и затвори вратата.