Плът

— Казах, че съжалявам, Алисън. Обясних, че е станало недоразумение. Смятах, че си будна.

— А аз започнах ли да те разсъбличам?

Той не отвърна.

— Нямаше ли това да е естественото ми поведение, ако участвах съзнателно в безсрамното ти натискане?

— Мислех, че си се отпуснала и се наслаждаваш. Както се отпусна, когато ти правех масажа.

— Може и така да е — промърмори тя.

Чувстваше се толкова уморена.

— Искам да ме разбереш. Желая да се върнеш с мен. Всичко вървеше толкова добре, Алисън. Длъжни сме да се опитаме да започнем отново.

— Не — поклати тя бавно глава. — Свърши се. Приключи между нас.

— Ще поговорим за това утре. Става ли?

— Лека нощ, Евън.

Тя се откъсна от вратата. Отстъпи и залитна назад. Разтърка лице.

— До утре — повтори Евън.

— Разкарай се — промърмори тя.

Той бавно се отдалечи.

Алисън остана сама на улицата известно време. Най-накрая се насили да тръгне. Дотътри крака до бордюра и успя да стъпи на тротоара. Все още бе на няколко преки от дома. Чувстваше се като изцедена. Вместо да продължи по тротоара, тръгна по тревата. Скоро хладната роса проникна през обувките. Искаше да легне, да затвори очи и да забрави. Но не на мократа трева. Отиде до циментовата пейка, която ограждаше дънера на дъбово дърво близо до аудиторията „Бенет“.

От далечната страна, където не можеше да бъде забелязана от пътя, тя се изтегна върху пейката. Подгъна ръце зад главата и остави краката да висят от кръглата седалка. Затвори очи.

Така е добре, помисли си тя. Ако Евън се върне да ме търси, няма да ме забележи.

Циментът се врязваше в ръцете и раменете, затова подложи чантата си като възглавница и скръсти ръце на корема. Така беше много по-добре.

Нещо премина шумно през листата над главата й. Катерички, реши тя.

Щеше й се да е с жилетка. А с одеяло щеше да й е още по-добре. Ако имаше одеяло, може би щеше да остане тук цялата нощ.

Евън държеше одеяло в багажника на колата. Одеяло за всеки случай. По дяволите, често се налагаше да го използва с мен.

Никога вече.

Мислил, че съм будна. Разбира се!

Хладината от цимента проникна през гърба на блузата и късите панталони и достигна кожата. Усети хладен бриз да се плъзга по голите й крака и ръце. Разпиля косите й. Те ухаеха на влага и свежест.

В таванската й стаичка щеше да е задушно.

Още една причина, за да не тръгва.

Не бих могла да мръдна, дори ако исках, мина й през ума. А и не искам.

По дяволите с цялата тази история. По дяволите с всичко.

Е, добре, ще изключа катеричките, освен ако някоя не се стовари върху лицето ми. И Мама и татко. И без Силия и Хелън. Изключвам и пицата. Както и Джон Д. Макдоналд или Роналд Макдоналд.

Глупак.

Да върви по дяволите. Евън Форбс да върви по дяволите. Както и Роланд не-знам-кой-си и професор Блейн, защото и двамата ме гледат сякаш копнеят да разкъсат дрехите ми! И кой още? Защо не всички накуп? Защо не всички мъже изобщо? Хелън е права. Те са само надървени пениси, търсещи тясна дупка.

Добре де, поне по-голямата част.

Алисън си даде сметка, че стиска зъби и трепери. Обви раменете си с ръце.

Стой още малко тук и на сутринта ще те намерят като замръзнал леопард на Килиманджаро. Ще застанат наоколо и с благоговение ще се чудят: „Какво прави тук?“ И някой скапаняк вероятно ще си навре лапите под блузата ти. Няма да остави такова дребно нещо като смъртта да попречи на едно хубаво опипване.

Побъркваш се, Алисън.

Разтри лице. Махна ръце от раменете си. Бризът се промъкна и открадна топлинката от кожата под блузата.

Таванската й стая щеше да е топла, а леглото — меко.

Стига е лежала тук.

Изправи се и тръгна към вкъщи.

Прозорците на втория етаж бяха тъмни, но крушката на горната площадка на стълбището светеше. Все още трепереща, Алисън бързо се изкачи и отключи вратата. Влезе вътре. Великолепно бе да усети топлината.

Хелън вероятно е палила ароматни пръчици. Независимо от бриза, който проникваше през отворените прозорци, във въздуха витаеше лек дъх на бор.

В процепа под врата на Хелън не се забелязваше светлина.

Алисън се надяваше Хелън да я чака нетърпеливо, за да чуе за всички нощни приключения. Но сигурно вече минава единадесет. С лекции утре в осем, вероятно е решила да не задоволи любопитството си, а да си ляга.

На слабата светлина от прозорците Алисън си проправи път по коридора и влезе в банята. Наплиска лицето си. Изми зъбите. Използва тоалетната.

Застанала на прага, за миг тя си наложи да се съвземе. Загаси лампата и тръгна по тъмния коридор към стълбите. Изкачи ги бавно като се държеше за перилата.

След тъмното стълбище стаята й на тавана, огряна от сивата светлина, проникваща от единствения прозорец, изглеждаше почти ярко осветена. Разтворените пердета леко се залюляха от вятъра. Застанала на прага, тя обаче изобщо не го усети. В стаята бе дори по-задушно, отколкото очакваше.

Няма междинно положение, помисли си тя. Или трепериш, или се потиш.

Остави чантата на пода, но така, че да не пречи, ако й се наложи по-късно да отиде до тоалетната.

Свали блузата и я остави да падне също на пода. Разкопча късите панталони. Дръпна ги надолу заедно с пликчетата.