По непознати пътеки

Какво са вашите така наречени политици? Те се дърлят за плодовете на дърветата, които не са засадили, и не умеят и една семка да посадят, която да им донесе тези плодове по един както сигурен, така и миролюбив път. Казвам ви, минхер, едва когато нашето познание е проникнало до онези потайни глъбини, от които постановените от самия всемогъщ Творец световноисторически фигури карат според неотменими световноисторически закони от земята да израстват световноисторически факти, чиито продукти досега сме вземали, без да сме овладели тяхното производство, едва тогава ще можем да кажем: ние имаме история. Тогава ще бъдем господари на събитията; тогава ще правим събития, ще ги фабрицираме както занаятчията своето произведение и поетът своята поема. Тогава Историята ще добие детето Политика, която като кралица ще донесе на земята вечния мир и ще превърне меча в плуг, защото раздорът, войната, ще са станали невъзможни, понеже всеки ще познава законите и силите, според и с които другият въздейства и действа. Вместо конкуренцията на оръжията ще се разпорежда конкуренцията на мира, а еволюцията на човешкия род ще се води по пътища, които са разположени на такова високо ниво над сегашните ни познания, че ние си нямаме за тях и най-малко понятие. Но дотогава нека се стремим към ревностното изследване на онези дълбини и със смирение да признаем, че сме си все още твърде големи лаици!

Той беше говорил с патос. Този външно толкова скромен мъж беше един задълбочен мислител и увличащ оратор. Дори и да бях потърсил, то навярно нямаше да ми се удаде да намеря веднага отговор на неговата теза. Ето защо премълчах и той също избегна да наруши въздействието на своите думи с някакво прекъсване на мълчанието.

Така яздехме един до друг, безмълвно и вглъбени в мислите си, докато накрая той все пак вдигна наведената глава и погледна към мен:

— Това беше един поглед в бъдещето, минхер. Нека помислим също за настоящето! Имате ли някаква определена цел, към която искате тук да се насочите?

— Не. Аз летя като птицата и където намеря дърво, кацам за ден в клонака му. И все пак — прибавих замислено — би могло да се каже, че имам цел, ако под тази дума човек не си представяше някое определено място.

— Вие търсите някого?

— Както го разбира човек в същинския смисъл на думата търсене, не. Но в Зеландия срещнах едно семейство с роднини в Трансваал, от които дълго време не е достигала в родината никаква вест, и аз бях помолен при случай да се осведомя за тях.

— Как се казват тези роднини?

— Ван Хелмерс.

— Хмм, аз съм имал хиляди бури под командването си и познавам повечето по име. Сред тях имаше неколцина Ван Хелмерс. Дали няма да можете да посочите нещо по-конкретно?

— Знам само че пред угрозата от англичаните са се прехвърлили през Драконовите планини в Трансваал.

— И произхождат от Зеландия?

— Да, както вече казах. Чичото на домакина тръгнал към Кап, следователно може да съществуват негови деца и внуци.

— Какъв е бил този чичо?

— Моряк на малък кораб.

— И се е казвал Лукас ван Хелмерс?

— Действително — възкликнах изненадано. — Познавате ли фамилията, минхер?

— Чувал съм едно-друго за този Лукас. Неговите близки… хм, той отдавна е мъртъв и аз трябва да помисля — отговори той с някакво особено примигване на очите.

Сериозното му лице възприе леко закачлив израз, който ме накара да заключа, че знаеше много повече за въпросните, отколкото искаше да ми каже. Какви причини имаше за тази сдържаност?

Внезапно той спря коня си. Образуваната от залежи на грубо напластен пясъчник земя беше прекъсната на места от тъмни маси еруптивни скали. Тези скални струпвания ни пречеха да виждаме надалеч, но не заглушиха звука, който се донесе от ударите на копитата на един бързо приближаващ към нас кон.

— Кой ли идва? — попита той, сваляйки рура от рамото си. Аз също бях грабнал веднага пушката си, ала и двамата сведохме по едни о също време оръжията. Едно дребно пони се появи в тръс иззад скалния ъгъл и на него седеше една моминска фигура, чиято външност и при други обстоятелства щеше да ангажира цялото ми внимание.

Тя носеше лека червена пола, чийто подобен на широк пояс корсаж обгръщаше само половината от талията. От едното рамо до другата половина се извиваше кожата на дива котка, а къдравите, наситено черни коси бликаха в гъсто обилие изпод изработената от пъстри пера шапчица. Ръцете и краката бяха голи и от тъмния цвят на кожата можеше да се предположи, че ездачката е кафърско момиче. Един поглед към лицето превръщаше това предположение в сигурност, макар и чертите да не показваха яркия отпечатък, който се забелязва при представителите от обичайния тип.

Като ни съгледа, тя дръпна рязко поводите и сложи малката си ръка върху дръжката на ножа, надзъртащ изпод котешката кожа, ала нейната угриженост бързо премина в усмивка, и видимо радостно изненадана, девойката извика:

— Кеес Ойс! При нас ли идвате?

— Да, Митие83. Майка вкъщи ли е? — Да.

— АЯн?

— Не. Той търси един леопард.

— Ами ти? Накъде си тръгнала, момиче?

— При съседа Зелмст. Бързам. Майка е болна и Зелмст трябва да й помогне.